Фотографията като терапия

Живейте по-аналогово, правете повече неща със собствените си ръце, със сърце и дух, за да сте здрави, казва известният невролог доц. Росен Калпачки

Виолета Цветкова
Виолета Цветкова / 05 September 2021 15:03 >
Фотографията като терапия
Росен Калпачки
Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global

Лекар фотограф? Не какъв да е лекар, а невролог; и не какъв да е фотограф, а запален по черно-белите изображения, заснети на лента? Има такъв човек. Роден е в Благоевград, казва се Росен Калпачки, доцент, доктор по медицина и шеф на клиниката за лечение на инсулти в столичната УМБАЛ „Св. Ана“. Всеки ден се бори за спасяване на човешки живот. Твърди, че неговото ежедневие е ежеденонощие и е открил личното си „бягство“ от напрежението в самотните разходки с аналогов фотоапарат. При всеки възможен миг тръгва и търси интересни обекти, погледа му спират не хора, а природни форми или ситуации, в които предметите подсказват събития, отношения, чувства.

Самостоятелна изложба на доц. Росен Калпачки бе открита в началото на юни в столичния Клуб на фоторепортерите (в подлеза пред Министерския съвет) – подходящ повод да поговорим за изкуство и медицина с лекаря с очи на изкусен фотограф.

Доц. Калпачки, бихме искали да знаем как съчетахте медицината и фотографията – случайност или търсени са те?

Хобито ми се роди отдавна, запалиха ме учителите ми в гимназията в Благоевград. Медицина започнах да уча 100% случайно, но неврологията е абсолютно осъзнатият ми избор и от началото на кариерата ми, само с няколко месеца прекъсване, се занимавам с това. Специализирах в Александровска болница, след това работих в столичната Втора градска, а преди 7 години получих подкрепа в болница „Св. Ана“ и създадохме първия в България специализиран Център за лечение на инсулти, който до ден-днешен е най-големият референтен център и за България, и за Югоизточна Европа в тази област.

Как така човек случайно започва да учи медицина?

Абсолютно случайно! Реших да кандидатствам медицина в лятото, в което бях абитуриент. Необичайно е, защото това изисква определена подготовка, но при мен бе младежко хрумване. Заминах за София да си подам документите и когато се върнах вечерта в Благоевград, изненадах родителите си с думите: „Ами аз се записах да кандидатствам медицина, а не химия!“. Всъщност като ученик ходех на олимпиади по химия. А тогава всеки, който участваше и се представяше добре в международна олимпиада, имаше привилегията да му признаят кандидатстудентския изпит по съответния предмет. Бях улеснен и държах само задължителния навремето т.нар. политически изпит. Имах чудесен учител по химия, който ни подготвяше за международни олимпиади – така абсолютно случайно започнах да уча медицина. В семейството ни няма лекари и досега съм единственият медик в голямата ни фамилия. Но пък жена ми е кардиолог, а дъщеря ни учи в Медицинския университет в Дрезден и също ще бъде лекар.

Наричате ежедневието си ежеденонощие – това ли е обичайният ви режим?

Знаете ли, противно на обичайните съвети към бъдещи медици, че трябва много учене, отговорности и т.н., аз казах на дъщеря ми: „Просто ти трябва много здраво тяло“. Защото за мен едно от най-смущаващите неща на реалната медицина е нощният труд. Винаги съм имал уклон към по-спешната част от неврологията, а това предполага да си 24 часа на разположение. Защото инсултите не обичат работното време. Те се случват и по празници, в събота и неделя, през нощта или докато човек се е настроил да си почива. Така че ние, занимаващите се с тази патология, сме нощни птици. Нагледал съм се и съм се наживял на това еженощие, а пък в момента, в който човек натрупа опит и смята, че става по-лесно, защото примерно „няма да давам повече дежурства“, се оказва на върха на една пирамида и трябва да оказва помощ, съдействие и консултация на по-млади колеги. И тогава, ако преди това съм имал пет-шест нощни дежурства в месеца, идва еженощието. Когато стартираше нашият център, всяка нощ бях на телефона. Сега колегите ме щадят, но аз не знам какво е да си захвърлиш или изключиш телефона за повече от 10 минути. И тъй като съпругата ми е спешен кардиолог, при нас обикновено единият пази телефона на другия, ако той, да речем, е в банята.

Фотографията помага ли Ви да се справяте с умората?

Казано с доза шега, фотографията ми дава право жена ми да ме освободи да изляза от къщи (смее се). Заниманието е плод на стиковане на нещо, което обичам да правя от малък, и желанието ми да изляза в гората или просто да походя по улици, по пътища. Не съм мислил, че ще ставам фотограф, а и би било жалко, ако кажа, че фотографията е моя изначална дълбока страст. Просто желанието ми да се откъсна от всекидневието съвпадна с възможностите да правя снимки. А и обичам сам да материализирам снимките.

В много от тях има самота – дърво, куче, стълба… 

Ако не го наричате социопатия (смее се), така е. Абсолютен рефлекс. Получило се е, защото през другото време съм заобиколен от хора, от проблеми, от суматоха. Не снимам хора, а и все си мисля, че не го умея. Харесва ми да снимам природа, но да я има и следата от човешко присъствие. Примерно около дървото да има път, нещо да загатна… Обичам да снимам минималистични сюжети, които определено навяват самота.

Впечатли ме снимката на затворена врата, пред която има два чифта обувки, мъжки и женски. Нагласена ли е?

(Смее се.) Не, не е нагласена и много се радвам, когато предизвиквам някакви усещания у другите хора с тези снимки. Защото обикновено на хората давам рецепти, епикризи или смъртен акт, а като дам снимка, за мен е празник… Вижте, аз съм обикновен човек, не съм фотограф, не мога да го направя нагласено, за това се искат други качества. Моите истории почти винаги се отличават от историите, които хората виждат. Помня много добре историята на тази снимка – това е врата от една къща на 200 м от нашата семейна вила. Там живее възрастна жена, при която беше дошла съпругата на нейния внук. Пред тази врата си оставят обувките, в случая са галошите на бабата и обувките на младата жена. За мен беше съчетание на младостта, която идва да замести старото. Вие сте взели галошите за мъжки, абсолютно ви разбирам, но ако трябваше да го направи професионален фотограф, щеше да го заснеме добре и нямаше да имате колебания, а аз минах оттам, видях картинката, вдигнах си апарата и я заснех, защото тя ми проговори по този начин.

Има и друга снимка – част от човешка фигура се съизмерва с храма „Св. Александър Невски”…

Това вече беше умишлено. Идеята беше да не хвана лицето на човека.



Човек може ли да бъде голям колкото храма?


Това е едно от нещата. Всъщност направих снимката за моята поредица „Обувките на хората“, която дълго събирам с идеята, че обувките са пренебрегната част от външността ни. Е, изключвам жените (смее се). Идеята при този човек дори беше „Св. Александър Невски“ да е още по-малък. Фокусът беше върху обувките, върху контраста с пешеходната пътека и храма, а внушението ми е по-скоро, че нещата преминават, както човекът преминава по паважа, но „Св. Александър Невски“, макар и по-малък, остава. Егото е едва ли не по-голямо и от храма, но човекът минава, след миг няма и да го има, но видимото на задния план е вечно.

Мнозина лекари казват, че в човешките очи се крие истината за нашите болести, за психическото ни състояние – не Ви ли е интересно да снимате очи?

Когато преглеждам пациент, аз се маскирам, но умишлено карам човека да си свали маската, защото върху лицето му е половината информация. Струва ми се, че умея да разпознавам хора и състояния – на болка, на радост, на мъка. Това обаче като невролог виждам всеки ден и повярвайте ми, ако снимах лица и очи, щях да го приема като продължение на моята работа. А аз всячески исках хобито ми да е максимално отдалечено от нея.

Кога сте по-щастлив: когато видите рентгенова снимка на оздравял пациент, или при вида на снимка, която Ви се е получила?

100% е снимката на пациента! Може би щеше да е по-героично да кажа обратното, но нямам нито сантимент, нито самочувствие, че снимам добре. Фотографията е моят начин за почивка, а че снимките ми са се харесали и на други хора, това е бонус. Всяка снимка, свързана с пациент, дори да сме му доказали диагноза и по някакъв начин мога да му дам надежда (защото при нас рядко има оздравели), ще ме направи много по-удовлетворен, отколкото направена от мен фотография.

Снимате в черно и бяло, на лента – за Вас ретрото ли е модерно?

Готино е да звучи, че обичам ретрото, но – не, напротив, обичам удобствата на съвременния свят. Колкото до фотографията, снимането на лента ми създава затруднение, което ме дисциплинира. Например да не щракам прекалено, за което изкушава дигиталният апарат. Излизал съм до пазара и съм се връщал с 200 снимки – безумие; нямам време сам да ги разгледам, камо ли да ги покажа на друг. А лентовата фотография те кара да мислиш преди всеки кадър. Държа да мога сам да си направя снимката, която зависи от светлината и хартията. За мен дигиталното изображение не е естествено.



Снимам в черно-бяло, защото не гоня очевидното. По-скоро искам да покажа по друг начин света, да има елемент на загадка за този, който гледа. Знам, че колкото и страхотен пейзаж да заснеме един фотограф, това, което очите ще видят, е несъмнено по-добро. Затова целта ми не е да ви покажа света максимално добре, тоест цветно. Черно-бялото е вид нереална фотография – светът не е черно-бял, но ние, гледайки черно-бели снимки, започваме да си довършваме историята: първо в цвят, после в триизмерност и сетне търсим смисъл. Много се радвам, когато моя снимка поражда разнопосочни тълкувания за нея. А това черно-бялата фотография го дава много повече.

Има ли според Вас връзка между медицината и изкуството?

За мен изкуството винаги е било много високо; нещо, което го владеят малцина избрани, а останалите гледаме и се възхищаваме. Медицината е много повече занаят, въпреки че, не крия, в неврологията има елемент на изкуство. В нея личното участие на лекаря е повече и по-важно, отколкото в други специалности, където се разчита на апаратурата, на технологиите. Ние, невролозите, вероятно последни ще започнем да лекуваме онлайн, защото личният контакт пациент – лекар въобще не подлежи на съмнение. От тази гледна точка медицината е онази смес от занаят и изкуство, която помага да се съхрани здравето на хората.

Ако в болницата се борите за спасяване на живот, то водите ли битки като фотограф?

Със самия себе си – сто на сто. Не снимам нещо, което не бих бил готов да закача на стената си. Колкото и красива да е една снимка, ако тя си остане в компютъра или чекмеджето, няма смисъл от нея. Другата ми битка е да постигна абстрактното, да превърна околния свят в черно-бяла фотография.

Днес всички, малко или повече, сме дигитални хора. Това прави ли ни по-болни хора и какъв е съветът Ви?

Според мен сме такива, каквито трябва. Ако ме попитате, когато не съм много спокоен, ще ви кажа, че сме по-разглезени, по-мързеливи. Дигиталното това прави с нас. Разбира се, дава ни и много предимства, възможността за познания е много по-голяма. Поставям акцента върху думата „възможност“. Като една преситена трапеза е – ако има страшно много неща на нея, няма да можете да им се насладите толкова, колкото ако сте много гладни и ви дадат само сурови продукти и трябва да си направите нещо сами. Ако го направите със собствените си ръце, ще ви е много по-сладко… Дигиталният свят дава много възможности, но като че ли хората все повече отказват да се възползват от тях. Колкото до моята препоръка като невролог, живейте малко по-аналогово, наслаждавайте се на момента, не правете много неща наведнъж – правете едно, но му се отдавайте и го правете с ръце, сърце и дух.

И тъй като възприемам мисията си най-вече в медицината, бих искал следните думи да стигнат до повече хора: Всеки от нас може да спаси нечий живот с простичко правило – ако на човека до вас внезапно му се изкриви лицето (болният човек не усеща тези неща), ако внезапно се наруши говорът му или почувства слабост в ръка или крак, той почти сигурно получава инсулт. Задължително по най-бързия начин го заведете в болница, защото ако в рамките на минути го заведете в болница, можете да спасите живота му.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ