САЩ и Китай в изметнатия век

Западните демокрации трябва да покажат сила и ефективност. Някой трябва да извика последните думи от пета сцена на „Хамлет”: „Да вървим, приятели!”

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 30 August 2021 10:57 >
САЩ и Китай в изметнатия век
Бойко Василев
Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global

Бойко Василев

В края на пета сцена Хамлет е преодолял шока и вече е готов да действа.

Видял е призрака на баща си, научил е зловещата тайна на неговата смърт и е извикал приятелите. После произнася прочутата реплика The world is out of joint. Преводите са няколко, нюансите – безброй. Вариантът на Валери Петров гласи: „Векът е разглобен. / О, дял проклет: / Да си роден, за да го слагаш в ред!“.

Нещо подобно си е казал Джо Байдън на 20.01.2021. Планетата изглеждаше нагоре с краката. Доналд Тръмп бе извършил невъобразими неща. Глобалните левичари и зелени не му останаха длъжни. За капак пандемията показа слабостта на потребителските общества и силата на егоизма. Накратко, всички полудяха. 

За лидер с манталитета и възрастта на Байдън това бе шанс и риск. Природен центрист, той трябваше да овладее левите и десните истерици, като укрепи американското лидерство и икономика, покаже способност да слуша и върне усещането за морал и ценност в политиката. Пример: санкциите по закона „Магнитски“ в България. Те трябваше да бъдат антикорупционни по същност, ценностни по форма и геополитически по резултат.

Дотук добре. Но гарантиран ли е успехът? Щеше да бъде, ако живеехме в свят, в който Америка държи всички лостове. Вижте обаче какво стана в българския случай. Дни след санкциите Реджеп Тайип Ердоган показа, че има и друга игра. И ако това изглежда случайно, спомнете си как беларуският режим отвлече граждански самолет, за да арестува активист. Какво последва от страна на Запада? Възмущение, ама много силно. И май нови санкции, ама този път жестоки. Лукашенко си върза червена панделка. 

Да, Западът опитва да възстанови единството си. ЕС харесва Байдън. Помним това чувство от 2008-а, когато Обама замени Буш-младши: отчаяния опит на европееца да се влюби отново в Америка; току-що го е разочаровала, но не може да си позволи да я загуби. Байдън също харесва ЕС и прави жест на Германия, като приема Северен поток-2. 

Но това достатъчно ли е? Там е работата, че за някои неща Тръмп имаше право. Светът е по-зъл – и на Америка ѝ трябват зъби. Противопоставянето на Китай стана постоянен, стратегически вектор на американската политика. По него цари двупартиен консенсус. Бъдещето е Г-2: САЩ и Китай. Не е ясно само каква ще бъде формата на конфликта: икономическо състезание, идеологически престрелки, Студена война или направо гореща. 

През 1962-ра Кубинската криза, пикът на двуполюсното противопоставяне от стария свят, изправи планетата на нокти, но завърши с щастлива развръзка. Светът знаеше елементарното правило на Студената война: ударят ли руснаците, американците ще отвърнат, и обратното. После политат ядрените ракети и всички умират. Следователно, по-вероятно е никой да не удря. 

Днес обаче не знаем как ще действа Китай. Нарастващата му мощ ни поставя в ситуация, позната от векове. Ученият от Харвард Греъм Алисън я нарече „капана на Тукидид“. Древногръцкият историк описва Пелопонеските войни и показва как залезът на старата сила и изгревът на новата неминуемо пораждат конфликт. Статуквото (Спарта) е уплашено от растежа на новия (Атина): „Възходът на Атина и страхът, който той предизвика у Спарта, направиха войната неизбежна“, отбелязва Тукидид. От тук нататък, както казва Йода от „Междузвездни войни“, „страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание“.

Можем ли да не паднем в „капана на Тукидид“? Статистиката на Алисън обезкуражава. Падали сме в 12 от 16 случая през последните 500 години. С други думи, изворът на нашия страх и трепет е геополитически. Със сетивата си усещаме, че вървим към пропастта и синонимите на думата „война“ някак естествено лепнат по езика ни.

Не стига това, но покрай коронавирусната пандемия чухме куп глупости. И преди нея уж сериозни хора приказваха, че човечеството трябвало да се прочисти; че само войната отсявала болното от здравото; че планетата била препълнена – и само пожарът носел спасение. Вирусът възбуди тези страхове до крайност, като засили глобалния гняв, агресия, егоизъм и конспиративни теории. Те влязоха в резонанс с агресията, която струи от интернет. Ако Йода е прав, да чакаме страданието. 

Гео Милев също прави превод на „Хамлет“, с друга версия на куплета: „Без бряг е времето. О, скръбен дял -/ нима аз бих го в брегове сковал“. Усещате нюанса, нали? Хамлет не само оплаква своя жребий, съмнява се във възможностите си. Метафората на Милев е „време без бряг“. Не конкретен век, а въобще. Всичко е възможно. Дори онова, което никога не се е случвало.

Досега Китай винаги се е въздържал от експанзия. Цялата му енергия отива към овладяване на собственото пространство. Първият император Цин Шихуан обединява Китай, но не тръгва да превзема света като Александър Македонски. Да, Китай разполага гарнизони по древния Път на коприната. Но не тръгва да прави колониална империя. Между 1405 и 1433 г. евнухът адмирал Чжън Хъ изпреварва европейците в Индийския океан с цели седем плавания. Но след смъртта на Хъ (мюсюлманин от народа хуей) Поднебесната империя зарязва корабите задълго. Доскоро Китай използваше най-малко правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН. Но така ли ще бъде винаги?

Или се случва невъобразимото? Пекин строи трети самолетоносач. Засипва с пясък рифове в Южнокитайско море, превръщайки ги в островчета за териториално укрепване. Основа първата си чуждестранна военна база в Джибути. Активно инвестира навън, предимно в богатите на суровини, но бедни на стандарт африкански страни. Провежда гигантска инвестиционна, инфраструктурна и геополитическа инициатива на име „Пояс и път“ – 2 – 3 трилиона долара разходи в 65 страни на Азия, Африка и Европа, от Пакистан до Сърбия.

Освен това не си мълчи. Произведе филмов блокбъстър, в който т.нар. „бойци-вълци“ от китайските спецчасти спасяват африканци от зли западняци. Китайската дипломация смени стила и вече предизвиква Запада в Туитър, медиите и преговорното поле. Наричат тези активни дипломати „бойци-вълци“. Те реагират бързо и остро, когато някой критикува Пекин – заради уйгурите в Сицзян, Тибет, Хонконг или човешките права. Намекът е ясен: ако искате китайски инвестиции или заеми, не се закачайте с нас. 

Западът трудно противодейства на икономически аргументи. Ако го направи, подрива собствената си пропаганда за свободна търговия и инвестиции. И рискува Китай да отговори с търговски рестрикции, както постъпи с Австралия след критики там.

Днес Китай е производител номер едно, с дял от над една пета от световното производство. Някои ще кажат – и това се е случвало преди. Към 1800 г. този дял е много по-голям – една трета, 33,3 %. Преди Индустриалната революция всяка трета стока в света се е правела от китайски ръце. 

Само че в началото на ХIХ век Китай е една трета и от световното население. Доиндустриалната икономика работи просто: повече производство – повече население. Само в периода 1797 – 1800 китайците нарастват с 24 милиона; цели 9%. Така ще забогатееш само ако някой друг умре. Ръстът на населението изяжда ръста на производителността. Иначе казано, преди два века висок икономически дял не означава стопанска революция, още по-малко господство, а чиста демография. Една трета от света – една трета от икономиката. Затова 20% днес са повече от 30% вчера, когато икономиката още не била глобална. Изводът е прост: за разлика от вчера, днес не можем без китайското производство.

Този мащаб излъчва ентусиазъм, опасения и геополитически дилеми. „Китай ще ни помогне, без да ни назидава като Запада“, казват едни от по-бедните. Но други питат: „Как ще връщаме кредитите? Има ли опасност сега да ни експлоатират китайците?“. Това отваря безкраен простор за маневри и хитруване.

Въобще в „света на Байдън“ Америка не може да се наложи лесно. Русия на Путин, а отскоро Турция на Ердоган, Мексико на Лопес Обрадор, Бразилия на Болсонару, дори Индия на Моди заявяват, че е възможен друг ред. Той включва политически и икономически успех без моралния патос и идеологическите условия на Запада – либерална демокрация, свобода на словото, права на малцинствата. Започва да се твърди, че този ред е и по-справедлив. Печелиш избори и правиш каквото си искаш. Мнозинството налага волята си. Победителят взема всичко. А ако Америка ти се разгневи, Китай, Русия или някой такъв е на една ръка разстояние. 

Ето това вече е глобално предизвикателство. Америка не се сблъсква с парии, като Куба на Кастро, Сърбия на Милошевич, Ирак на Саддам или Венецуела на Чавес/Мадуро. Не воюва и с идеологически антипод като СССР. Изправя се срещу алтернативен ред, в основата на който стоят политическият национализъм, култът към икономическия растеж, презрението към „западните“ ценности и разбирането за демокрацията като абсолютна власт на мнозинствата над малцинствата. 

Ехото от тези идеи кънти и в самото сърце на западния свят. Ще го чуете, с нюанси, при Орбан, Салвини, Качински, дори в Америка, при Тръмп и тръмпистите. Ускоряват го социалните мрежи и глобалните платформи. Те усилват гласа на радикалите, които не искат да слушат различното мислене, дори не му дават право на живот. Гражданите на „прекрасния нов свят“ обитават ехо-балони, които увеличават силата на собствения глас и умножават собствените предразсъдъци. Фейсбук ражда Фейсбук лидери и Фейсбук политика. В нея политическата борба не е форум за дебати, а война до пълно унищожение на противника.

Компромисът става все по-труден. То българските политици не могат да се разберат да вземат една власт, та какво остава за световните. Голямата усмирителка Ангела Меркел слиза от сцената. Еманюел Макрон чака избори, които може и да не спечели. „Супер Марио“ Драги едвам държи баланса. Испания гласува три пъти за четири години, за да направи едно нестабилно правителство. Европейските демокрации са разколебани. „Центърът не издържа“, както пише Йейтс. А Байдън прилича на човек, който се опитва да спре препускащ носорог с голи ръце. 

В най-новия превод на Хамлет Александър Шурбанов предлага нов вариант за онзи стих: „Изметнат е векът“. Според професора англицист това е най-близо до оригинала. Изметнат! Както се измята става или прозорец от черчеве. Май това има предвид датският принц. Чичото се оказва убиец, майката – предателка. Ценностите не са това, което са. Уж всичко е по правилата, но една дъска хлопа и застрашава целия градеж. 

За да спасят конструкцията, западните демокрации трябва да покажат сила и ефективност. Някой трябва да извика последните думи от пета сцена: „Да вървим, приятели!“.

Някой, който е преодолял шока и вече е готов да действа.

Бойко Василев е журналист, продуцент и водещ на обзорно-политическото предаване „Панорама“ по БНТ. 
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ