София, град без облик

В столицата ни не се появява нищо ново, заради което за нея да започне да се говори

Ивайло Дичев
Ивайло Дичев / 29 August 2021 10:26 >
София, град без облик
Ларгото крие не само антична история, но и изчезнали 4,5 млн. евро от целия проект за ремонта, според служебния министър на културата Велислав Минеков.
Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.

Човек, разбира се, не обича родния си град, защото е красив – както не обича родителите си, защото са най-великите. Нека все пак за миг забравим за емоционалната си привързаност към София и опитаме да я видим с очите на пътешественик. 

Влизате от северозапад – срещу вас се издига тържественият бивш партиен дом, сталински архитектурен печат върху завладените източноевропейски градове; звездата най-отгоре заменена с байрак, който в традицията значи, че сградата е в строеж. Малко се чудите, че основната транспортна ос преминава покрай парламент, Президентство, Министерски съвет и останалите тържествени сгради, но толкова по-добре – ще можете да разгледате всичко транзит. На изхода в посока Истанбул ви изпращат небостъргачи във формата на вилица, ренде, отварачка и други интригуващи форми, които вероятно символизират (пост)модерност. 

Небостъргачи никнат и вътре в града на възможно най-неподходящи места и без подобни особени опити за художествена инвенция – като отвратителния куб на пл. „Македония“ или забуления в подозрения за корупция „Златен век“ в Лозенец. Метростанциите напомнят евтини стъклени парници; в парников стил е решено и Ларгото, където следва да търсим най-ценното историческо наследство на града.

Архитектурната гордост на София демокрацията пренасочи назад към централноевропейския кич от 30-те години. Говорим за симпатични двуетажни къщички с арки, декоративни тухлени фризове, алпийски покриви и буренясали дворчета. Когато безсъвестен наследник опита да бутне подобна сграда, гражданството все по-често се мобилизира и прави живи вериги пред багерите. Някак властите не успяват да се разберат със собствениците или пък да извадят едни пари и да ги адаптират за читалища или детски градини. Бедата е там, че доколкото ги има, те са разпръснати тук-там и не образуват ансамбъл, който да дава представа за живота преди век. Помислете, къде бихте завели човек, който ви попита за стария град в София? Аз – в еврейския квартал под „Дондуков“, където има някакъв останал градски дух. Но какво е старото там, сам не знам; едни четириетажни кооперации, трудно различими от други места в града.

Няма стар град, защото самата София е нова. Когато я завзема генерал Гурко, тук живеят 20 000 човека; половината турци, които побягват. Ако приемем, че днес тук временно или постоянно живеят до два милиона човека, това прави нарастване по 200; потоци от мигранти търсят препитание в развиващата се индустрия и администрация, социализмът опитва да ги спира с бариерата на жителството, но те пак се промушват; градът расте, на не прави история, ако перифразирам девиза. Конакът става парламент, дворецът – галерия, джамиите – църкви, околностите се покриват с панелни комплекси. В тази флуидна, ако не газообразна среда ще ви бъде трудно да намерите едно кафене, едно име на фирма, което да е изтраяло непроменено повече от десетина години. 

София ликвидира дори минералната вода от герба си, заради която навремето са дошли тук римляните. Хората си имали бани вкъщи, каза тогавашният кмет Софиянски, когато завъртя крана на софийската баня, самата тя прекрасен обект на неовизантийската архитектура. По-късно я направиха музей на града, в което сякаш има ирония: унищоженото наследство става музей. 

Е добре, няма историческа дълбочина в този град, но защо не се правят в него нови неща? 16 години без прекъсване в общината е на власт една и съща партия, която през повечето време е начело и на държавата, нараства бюджетът, потичат европейски фондове, самите дейци пътуват из други градове и се учат. И въпреки това в София не е построена нито една интересна обществена сграда, с която това управление да остане. Говорим за голям международен конкурс, където да дойде някой световноизвестен архитект и с работата си да направи така, че да се говори за София. Макар че, както знаем, у нас трудно пробиват чужденци. Шеметен конкурс за правителствен комплекс организира премиерът Станишев и хора като мен бяха приятно изненадани, че най-после нещо интересно ще се случи, но по-информирани тогава ми обясниха, че това е само пиар и никой не смята да строи каквото и да било. Както и се оказа.

Г-н Борисов се хвали често със спортната зала „Арена Армеец“, но тя е доста грозна и нефункционална (ако продължим с метафорите: куфарче за инструменти? кутия за обувки?). Диплянките, които представят града, продължават да изобразяват „Александър Невски“, която не се различава особено от обичайните православни катедрали и сталинския барок на партийния дом, според идеологическите предпочитания. Градът просто няма воля за това да си създаде нов облик. 

От години се влачат проекти за естетизиране на града. Често са съвсем безумни като този за напълване на Перловската река, та човек да съзерцава водата, докато му бръмчат колите във вечно задръстения булевард. Други са толкова амбициозни, че тутакси биват отхвърлени, като идеята да се вкара под земята споменатата горе транспортна ос от „Тодор Александров“ до Цариградско. Ако все пак се пристъпи към изпълнение, тутакси настъпва шок и ужас. Така беше с банските плочки пред църквата „Свети Седмочисленци“, така беше с перките на акули по „Граф Игнатиев“. Скандалите дълго ехтят из медиите заради безкрайните ремонти на ремонта, нелепа „котешка тоалетна“ на пл. „Гарибалди“, фентъзи-паметника на Самуил, монумента на македонските революционери, наречен от народа „плавниците“. 

Дали на новите ни управници популисти липсва талантът за лидерството, което архитектурата и урбанизмът по определение предполагат? Или обществото ни е делегитимирало самото понятие за план и обществен интерес покрай събарянето на комунизма?

Вземете последната инициатива – преработването на ул. „Шишман“. Може ли да си представите по-добро място за пешеходна улица? Е да, ама не – ще бъде донякъде пешеходна, но не съвсем. Някакви кашпи ще принуждават колите да се движат с 20 км/ч, но коли ще има. И осветителни стълбове ще има, защото гражданите не искат висящи от фасадата им осветителни тела. Както казва народът, манджа с грозде. 

Ще кажете, демокрация. Така опитаха да направят пешеходна ул. „Съборна“, но собствениците се вдигнаха на бунт, че нямало къде да паркират. Така сега обитателите на „Шишман“ правят подписки срещу шума, който щял да им се вдига от заведенията, изнесени на улицата. Мен да питате, не е демокрация, а приватизация: едни хора обявяват общата ти улица за своя („Пукам гуми“ ще видите на места, обявени за паркинг на живеещия отсреща). Други критикуват некадърните общински проектанти и мошениците изпълнители, трети виждат сгоден случай да се отърват най-после от дотегналата на всички кметица, четвърти са идеологически за свещената частна собственост, пети искат да примамват туристи, шести искат най-сетне да ги оставят на мира...

И ей така си живеем, в град с естетиката на автогара, насред пътя от Белград към Истанбул.


Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Защитил е докторати в СУ и в университета Париж-VII.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ