Двете части от нашето бъдеще

Колко сме големи и колко сме малки, и защо трябва повече да си вярваме – сравненията на един българин, живял в САЩ и избрал да се върне в България

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 23 June 2021 12:32 >
Двете части от нашето бъдеще
Източник: Тони Тончев
Методи Георгиев има над 15 години опит в мултинационални компании в България и в САЩ.
Текстът е публикуван в бр. 8 на сп. Business Global

Автор: Методи Георгиев*

През последната година благодарение на ковид, на карантината, страха от вируса и мерките на правителствата почти спряхме да пътуваме. Някак си се върнахме във времената, когато да излезеш извън България, се случваше рядко, беше лукс, свързан често с визи (сега се заговори за пътуване срещу документ за ваксиниране). Разбира се, и тогава, и сега имаше пътувания заради бизнес, спорт... или неотложни такива до Занзибар.

Аз съм от късметлиите


заради миналото ми на спортист и поради работата ми през годините винаги съм пътувал, а имах и възможността да живея пет години в САЩ. Пътуванията неминуемо водят до сравнения. Те са важни, защото утре отново границите ще бъдат отворени, отново ще можем да избираме да работим и живеем и в България, и по света.

Преди 16 години със семейството ми направихме своя избор и се върнахме от САЩ. Защо?

Със сигурност сравнението на живота и възможностите у нас и по света не може да бъде еднозначно. Различно е за различните държави. Различно е за всеки човек, пречупено през неговата индивидуалност, различно е за всеки момент от живота му. Не мисля, че мантрата всички да се върнем в България и да си стоим тук е обещаваща. Смятам, че колкото повече хора пътуват, учат, работят и живеят навън, толкова повече потенциал може да бъде реализиран чрез натрупания опит, когато осъзнато се завърнат.

България е на бизнес картата на Европа със своите интелигентни и образовани хора. Донякъде изпускаме още повече възможности поради малкото население. Друг казус, пред който сме изправени, е разделението на страната. И не, не става въпрос за политическо разделение. По-страшното е, че тук може да видите две групи млади хора – добре образовани и мотивирани да се развиват в международни компании и големи български фирми. И огромна армия, която неглижира образованието и търси вина в това, че държавата не й създава възможности, че в България се успява само с връзки. Те са готови да работят „черна“ работа в чужбина, която смятат, че е добре платена.

Когато живеех в САЩ, имаше много сънародници, които бяха сервитьори, чистачи, шофьори. Всички имаха стандарт, по-висок от стандарта им в България. Заделяха пари за образование на децата си. Голямата икономика на САЩ има огромна нужда от служители в тези сфери. И тези хора

винаги сравняват


това, че като чистач там може да си позволиш много повече, отколкото тук. Но страдат по България. Съмнявам се, че много от тях си задават въпроса по друг начин: ако уча, образовам се, натрупам опит, дали мога да живея добре и да бъда успешен в България? Част от хората, които познавам там, се възползваха от възможността да създадат собствен бизнес, да учат, да се преквалифицират. Предпоставката да бъдеш успешен там е обусловена не само от мащабите на бизнеса, голямата потребителска маса, но и от намалената администрация. Знаете ли колко време отнема и колко струва да регистрираш фирма в САЩ? 2 часа и 1 долар. Това дава възможност лесно да направиш стъпка в посока предприемачество.


А ако искаш да се развиваш, възможностите са пред теб. Трябва да си готов да работиш здраво, но можеш да постигнеш целите си. Тук в България често казваме „българска работа“ в негативен смисъл. Докато „навън“ българите са синоним на трудолюбивост, старание и качествена работа. Мотивирани и последователни в това, което правят (независимо дали работят като чистачи, или като научни работници). Дали е заради условията и възможностите (почасово заплащане, лека администрация), дали е защото „извън зоната ни на комфорт“ сме

по-стегнати и мотивирани?

В конкурентни условия ние сме много адаптивни, гъвкави и старателни. Извън коронакризата границите са отворени, възможностите да учим и работим навън са практически неограничени. Много наши сънародници избират да учат в Европа или в САЩ. От една страна, това е страхотна възможност за тях не само да учат в университети с водещи икономики, но и да живеят в различна среда. От друга страна, поставя младежите в конкуренция с представители на целия свят. И там те успяват. Успяват да се справят, успяват да изпъкнат, да се адаптират, да спечелят стипендии. Голяма част от тях остават да работят „там“. 

Сещам се за моя позната, която завършваше престижен университет в България, когато беше приета и в Харвард. След като се дипломира и там, започна работа във водеща инвестиционна банка в Ню Йорк, а днес е вицепрезидент в друга финансова институция. Сещам се и за друго. През последните 15 години имах възможността да ръководя екипи на водещи международни компании в България и Централна Европа. Средната възраст на колегите ми беше 25 – 29 г. Една немалка част от тях бяха учили или работили в чужбина и бяха направили своя избор да се върнат в България. И всички те бяха намерили своята възможност за реализация тук. Заради

увеличения интерес към страната ни

от международния бизнес (който аз смятам, че ние не материализираме достатъчно заради липса на активност и тежка администрация) и разрастващите се центрове за споделени услуги, заводи за производство и други пътят за кариерно развитие в България е съкратен и достъпен. Хората, които работят в тези международни компании, всъщност са част от успешни международни екипи. Много често локалните звена са водещи в глобалната организация. Вече има и голям брой изцяло български фирми, които са успешни на международните пазари. И всички това се случва заради хората, които работят в тях. През годините винаги това е било основна причина за международните компании да разрастват бизнеса си тук. Но също така и водеща лимитация на възможностите за разрастване или още по-лошо, за избягване на България като локация. Причината – липса на по-голям брой таланти.

Тук искам отново да върна вниманието ви към онази половина от младите хора, които не се образоват, не учат занаяти и обвиняват държавата за липса на възможности. Реалността е, че почти няма сфера, в която да не липсват специалисти. Това показва само едно – възможностите за реализация са налице и тук, в България, стига да имаш квалификация. Трябва да признаем и един друг факт – повечето бизнеси са концентрирани в София (с близо 1/3 от населението на страната) и още няколко града. За съжаление, бизнесът също е лимитиран, защото, колкото и да иска да отвори производство или център за услуги в слабо развит регион, се сблъсква с проблема липса на кадри. Кокошката или яйцето?


Говорейки  за възможностите за реализация, искам да посоча един много силен аргумент. Младите хора могат да работят в глобални компании, които могат да бъдат в Париж, Лондон, но да живеят там, където се чувстват най-добре, без да се разделят със семейство, приятели, гаджета. Могат да живеят и да се развиват в международни организации

без да са емигранти


да пътуват и се наслаждават както на родния туризъм, така и на световните забележителности. За да се случи това обаче, е необходимо да бъдат целеустремени и амбициозни, което е водеща характеристика на днешното поколение и условие за успех. 

Образованието е фундаментът, върху който се изгражда бъдещата реализация. Това бе и причината да стартираме инициативата „Успехът тук“. Чрез нея заедно с няколко съмишленици, доказани професионалисти в своята област, се опитваме да обърнем внимание на възможностите, които младите хора имат в България. Фокусът ни е върху качеството на образованието. 

Чрез работата си видях, че независимо от сферата на дейност най-големият актив на локалния бизнес са хората, и то най-вече заради тяхното образование и качества. До промяната през 1989 г. българското образование беше изключително добре структурирано, но напълно откъснато от реалността. През 90-те години, поради икономическата ситуация в страната, имаше девалвация на висшето образование и като резултат спад на качеството, лутане между различни системи. Слава богу, средното и висшето образование според мен издържаха изпита на времето и се съхраниха. През последните 5 – 10 години  се вижда как бизнесът партнира все по-тясно с университетите, а програмите съответно стават все по-практично ориентирани. Все повече преподаватели работят върху реални бизнес казуси. Качеството на завършилите студенти отговаря по-добре на нуждите на бизнеса.

Като продължение на инициативата „Успехът тук“ и с амбиция да създадем една реална бизнес среда не само за преподавателите, но и за студентите, създадохме Impact University Business Lab. Това е единна академична бизнес платформа, която цели да даде възможности на различни университетски екипи, които да работят по различни проекти. Вече имаме

пилотна структура


изградена със Стопанския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски“. Това е програма, която ще позволи комбинирането на академичната работа с бизнес казуси и реализация на студентите в бизнес среда. Амбицията ни е да приобщим всички водещи университети в страната. Вече има силен интерес както от международните компании, така и от няколко институции.  Съвсем наскоро към платформата проявиха интерес и наши партньори от Индия, с които водим дискусии да я развием като глобална. Това  е още една възможност за университетите да обменят опит чрез участие в различни проектни екипи.

Заради човешкия потенциал България е на бизнес картата на Европа и света. Заради качествата на служителите българският бизнес привлича все повече дейности с висока добавена стойност. Заради хората и природата България е привлекателно място за пребиваване и живот. Отнема допълнителни усилия да бъдем константна величина. И вярвам, че можем всички да помогнем това да се случи, да има все по-малко пропуснати възможности и все повече успешни хора и бизнеси. Успехът ражда успех. Нашето бъдеще е тук и успехът може да бъде в България.

*Методи Георгиев има над 15 години опит в мултинационални компании в България и в САЩ. До края на 2019 г. е изпълнителен директор на «Каргил България». Георгиев развива Центъра за споделени бизнес услуги на компанията до 1200 служители. Преди да се присъедини към „Каргил“, има опит в управлението на големи екипи в „Хюлет Пакард“ и в „Сименс”, където съответно е регионален директор на центровете за техническа поддръжка в Централна и Източна Европа и управляващ директор за България и Румъния. Дългогодишен състезател по плуване в младежките национални отбори на България. Има магистърска степен от НСА „Васил Левски“ като треньор по плуване и по спортна журналистика от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Завършил е външна търговия и международно право в УНСС. Има магистърска степен по мениджмънт на технологиите от University of Denver, САЩ, и диплома по финансов мениджмънт от ACCА, Великобритания.

Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ