Уроци от миналото

Сделката за активите на ЧЕЗ в България все още се движи по сценария, който предвижда държавата да има някаква възможност за контрол над случващото се. Конкретният план, лансиран от финансовия министър Владислав Горанов, предвижда правителството или държавна компания да закупи 30% дял от „Инерком“ на цена от 15 000 лева (по номинал), което да даде място в надзора на енергодружествата. Дори да оставим настрана основателното съмнение, което поражда лекотата, с която собственикът на кандидат-купувача се съгласи на този ход, то зад ъгъла наднича сериозният риск от повтаряне на сценария с „Кремиковци“.

Контролът над комбината мина у чуждестранен инвеститор – Прамод Митал, след като бизнесменът купи 75-процентов дял от приватизатора Валентин Захариев, докато държавата със своите 21% имаше място в надзорния съвет, и право на вето по някои ключови за компанията решения, като например тегленето на дълг, когато мажоритарният собственик е в конфликт на интереси. А тази хипотеза съвсем скоро стана реалност. Малко след придобиване на дружеството индиецът разбра, че в компанията има 100 млн. евро по-малко, отколкото е смятал. И за да излезе от ситуацията, реши „Кремиковци“ да емитира облигации за 325 млн. евро, като от тях комбинатът му даде 100 милиона евро. Този очевиден конфликт на интереси нямаше как да мине, без държавата да се съгласи с операцията, и странно защо, но правителството на тройната коалиция гласува „за“.
Митал удари джакпота, защото си върна инвестицията почти веднага, оставяйки комбината да плаща на собственика си за това, че го е придобил. Освен пасивността на държавата, която може да се обясни с определения в интервала между пълна глупост и тотална корупция, сюжетът трябва да се обогати с още едно действие. Чуждестранните инвеститори, придобили облигациите на „Кремиковци“, направиха това заради имплицитната гаранция, която държавата даде по този дълг. Такава е налице, когато формалната гаранция по дълга не се поема изрично и не се ратифицира от парламента. Въпреки това инвеститорите смятат, че правителството няма да остави дружеството, в което има участие, в калта, и ако закъса, кабинетът ще го подкрепи.

Паралелите с ЧЕЗ започват от факта, че „Инерком“, бидейки малка компания, която не може да разчита на интеграцията си в по-голяма група, ще трябва да връща всички заеми, които изтегли за придобиването, с печалби на дружеството, което купува. Именно примерът с „Кремиковци“ показва, че дори и големи играчи постъпват така, когато става дума за печалба. Ако държавата встъпи като акционер, тя ще е в директен конфликт с мажоритаря, защото възможностите за реинвестиране на печалбата с цел да се повиши рентабилността ще се възпрепятстват от изкушението на управляващите да си теглят дивидента. Последното важи в пълна сила за ГЕРБ, които в първия си мандат обезкървиха десетки държавни фирми с цел да си покрият недостигащите данъчни приходи. Така евентуално запълване на необходимия за инвестиране ресурс ще може да се осигури много повече с дълг и държавата отново ще е пред дилемата да одобри ли нови заеми и да издава ли гаранция за тях. Или да наблюдава пасивно. Ако тъмните прогнози за проблеми в управлението на придобиваните дружества в близко бъдеще, заради липсата на опит от страна на „Инерком“, се сбъднат, кабинетът ще има 30% в едно нестабилно дружество, което или ще трябва да капитализира, или да наблюдава безучастно как се измъква изпод контрола му, при евентуален фалит. Държавата пък ще е в конфликт сама със себе си, защото едновременно ще иска да се поддържа качествена мрежа с нужните за целта инвестиции и в същото време ще се дърпа да не увеличи ангажимента си, както даде да се разбере финансовият министър.
Извод: ако заемът на „Кремиковци“ стана факт заради нещо между корупция и глупост, то при повторение на същата грешка 10 години по-късно глупостта ще е много малко вероятно обяснение. И

Текстът е публикуван в новия брой на "Икономист" от 16 март, който може да купите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя