Fiat panis*, ако може с квас

Как експериментирането в кухнята ме „издърпа“ от ковид-депресията и ме върна към четенето, ученето, правилното планиране и критичното мислене

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 03 May 2021 16:16 >
Fiat panis*, ако може с квас
Източник: Тони Тончев
Ана Динкова
Текстът е публикуван в бр. 7 на сп. Business Global

АНА ДИНКОВА

През 2020 година въпросът „как се прави хляб с квас“ беше почти толкова често срещан, колкото и „как да си направя дезинфектант“. Във време на предизвикателства сякаш всички се върнахме – кой от нужда, кой от скука, към готвенето, месенето и печенето. А за някои като мен готвенето се превърна неусетно от лично предизвикателство в истинско спасение от забатачването в негативни мисли и постоянен страх от нарастващата несигурност. Успях да превърна едно иначе скучно ежедневно домакинско задължение в забавление, а чрез поредицата кулинарни успехи да открия най-лесния начин да преборя колебанията и страховете си – чрез действие.  

Началото на 2020-а ме завари с много работа и достатъчно странични проекти, които изпълваха дните ми не само с ангажименти, но и със смисъл. Бях доволна от това, което имах, и очаквах с нетърпение това, което си мислех, че ми предстои. Уви, както и за много други хора, животът ми се промени драстично в рамките на броени дни още с началото на извънредното положение през март. Започнах да губя поетапно работа, клиенти, проекти. Хвърлих се презглава в денонощна работа в опит да спася малкото, което ми беше останало. Всяка седмица ангажиментите ми намаляваха, а заедно с тях и доходите ми, докато най-накрая всичко спря. Неизвестно докога.  

За пръв път разполагах със смразяващ страх 

от неизвестното и много свободно време 

което, подобно на това на много други майки, беше изпълнено основно с домакинските задължения, съпътстващи дистанционното обучение. Постепенно дори готвенето, което винаги съм намирала за приятно, започваше да ми тежи. Постепенно притесненията ми се превърнаха в страхове, а страховете прераснаха в една паническа парализа, от която не виждах светлина в края на тунела. Спрях да намирам смисъл и започнах да си задавам въпросите: какво изобщо съм правила с живота си досега? Къде сгреших? Защо не съм влагала усилия и енергия в нещо по-устойчиво? 

И така, в рамките на няколко месеца, благодарение на последствията от новата ковид-реалност, от една ведра и вечно усмихната жена се превърнах в тежък песимист, който вижда само черното и грозното в света; от един оптимист се превърнах в човешки еквивалент на черна дупка. Наблюдавах с умерено отегчение как масово се споделят различни постижения в режим на изолация – от спортни предизвикателства през брой прочетени книги до усъвършенстване на кулинарни умения. Почти всички снимки на храна намирах за посредствени, а масовата обсесия с приготвянето на домашен квас – за дразнеща. Бях изгубила любопитството и интереса. Казах ли вече, че спрях да намирам смисъл в каквото и да било? 

Интересно е как, ако се оставим на течението на песимистичните си мисли, те постепенно прерастват в състояние на апатия, после следва нихилизъм, а накрая често ни чака някаква форма на депресия. Как в такива състояния всяко „не мога“, „не успях“, „провалих се“ се интерпретира като окончателна и безвъзвратна форма на загуба. Интересен, но пагубен може да бъде пътят на мисълта от „ето, не ми се получи тортата“ до „разбира се, че няма да ми се получи, в нищо не ме бива“. Или пък „много ясно, че не мога да спечеля нов клиент, та дори едно поширано яйце не успях да приготвя днес“! 

В един момент осъзнах, че слагам като абсолютно съпоставими по значение случки, като не особено сполучливия ми първи опит за торта червено кадифе, и липсата на работа. И в този момент светнаха две лампи: една червена, предупредителна, че нещо не е наред и трябва спешно да взема мерки, и една зелена, която ме накара да обърна въпроса: какво ще стане, ако за известно време готвенето се превърне в приоритет и използвам свободното време, за да се науча да приготвям всичко, което досега не съм могла? 

Може ли да има аналогия между успехите в кухнята и всичко останали сфери на живота? На какво се дължи и върху какво се гради успехът изобщо? 

Започваш да действаш, ето върху какво стъпваш като начало

Всеки го е страх от нещо, всеки има моменти, в които живее в парадигмата на „ако – то/тогава“ – „ако бях направила това, щеше ли да се получи по-добре“ или „ако бях казала онова, то как ли щяха да се променят нещата?“. 

През следващите месеци открих по емпиричен път нещо много интересно за колебанията и притесненията: започваш да откриваш решенията им само тогава, когато запретнеш ръкави и започнеш работа. Същото е и със страховете – предварителната подготовка върши работа само донякъде. Никой не е победил сценичната си треска само с четене на теория как да се справи с този проблем, а като излиза на сцена при всеки възможен повод и като се бори със собственото си притеснение. Същото е и с пошираното яйце – никой не се е научил да прави идеалните поширани яйца само като чете рецепти или гледа видеоуроци в YouTube. Купуваш си една кора яйца, слагаш тенджерата с вода на котлона и започваш на принципа проба – грешка. Докато най-сетне успееш и разбереш кое работи най-добре за теб – дали да има сол във водата, или не, дали да ползваш оцет, или лимонов сок, колко силно да ври водата и до каква степен на сготвяне най-много ти се услажда яйцето. 

Хвърлих си сама ръкавицата и приех предизвикателството почти като на живот и смърт. Едно е да готвиш, дори добре, по принцип. Съвсем друго е да решиш да изучаваш кулинарни принципи и техники, да овладееш както приготвянето на сложни традиционни ястия, така и разнообразието от методи на обработка, които могат да се приложат на един и същи продукт, за да добие различни текстури и вкусове. 

Това лично предизвикателство ми помогна да намеря сили да се хвана за косата, да се издърпам нагоре, да запретна ръкави и 

да започна да разширявам зоната си на комфорт 

– от яйцата през суфлето и крем брюлето до заливката за мусака и отвъд. Готвенето, както става ясно от множеството кулинарни риалити програми, може да се практикува почти като спорт особено ако зададеш строги параметри, например вечеря за 15 минути или тристепенно меню от продукти на обща стойност 25 лв. 

Започнах с любими и не особено сложни ястия, като шкембе по римски в доматен сос, ризото по милански с шафран и тирамису с домашно печени бишкоти Савоярди. След това тръгнах на околосветско пътешествие и подхванах храните, които винаги съм намирала за най-екзотични – тези от Африка, Близкия изток и Азия. Ганайски бобен хляб, камерунски ориз с кокосово мляко и подправки, класически марокански кускус с печени зеленчуци, ливанската салата фатуш, пухкави бао с карамелизирани скариди и пикантно свинско, гьоза и за десерт – мочи. 

Един ден в кухнята: пиле и зеленчуци в кокосово мляко (горе вляво), до тях бао сандвичи с бекон, авокадо и в купичката – кимчи; долу – кростата с  ревен (вляво) и соба нудли.

Епикурейско кулинарно пътешествие между 4-те стени на собствения ми дом, което нямаше да мога да реализирам, ако нямах уникалната възможност – която впрочем всички днес имаме, да намирам цялата ми необходима информация в интернет. Именно търсейки информация и рецепти за различни туршии (януари тази година посветих на ферментиралите храни и приготвих няколко туршии, в това число корейската люта туршия кимчи), попаднах на статия, в която се обясняваше колко е важна консумацията на ферментирали храни, защото именно те спомагат за правилното функциониране на храносмилателния тракт и поддържат здрав микробиом. Както и че между 90% и 95% от серотонина в тялото ни се намира именно в стомашно-чревния тракт, а едва между 5% и 10% в централната ни нервна система. Серотонинът е известен като хормона на щастието и главния отговорник за доброто или респективно лошото ни настроение, както и редица други неща. 

Вече имах нова цел 

– освен храна, доставяща радост на окото и небцето, като например любимата на семейството ми торта Павлова в 3 варианта (с ванилов крем и горски плодове, с лимонов крем и филирани бадеми и шоколадова със сметана и малини), трябваше да намеря най-добрите рецепти, гарантиращи наистина правилна и пълноценна диета. Смях се на себе си, след като разбрах, че редом с киселото мляко, киселото зеле и туршиите се нарежда и… хлябът с квас! Ех, този хляб с квас, който ме преследва от началото на пандемията и който така умело избягвах, защото последните години се превърна в широко тиражиран и (умерено) ценово надценен продукт, рекламиран успешно на модерните градски хора, принадлежащи към хипстърската субкултура… И сега какво излиза, че ферментацията, която е в основата на хляба с квас, е и в основата на психическото ми здраве? Явно, защото именно този ферментационен процес има основен принос за подобряване на чревния микробиом. 

Така някак неусетно се оказа, че готвенето се превърна от занимание по задължение в ново и любопитно приключение, което ми помогна да гледам на живота като на по-скоро приятно приключение. Самият факт, че успях да се взема в ръце и да се мобилизирам, да експериментирам и да рискувам, е едно добро начало. Наистина има разлика между това да не ти се получи квасът и един пакет брашно да отиде в кофата, и това да не ти се получи един работен проект, в който са вложени часове работа и много безсънни нощи, а често и немалко финансов ресурс. Но е истина, че страхът от провал, който ни парализира да стартираме което и да било от двете начинания, често е идентичен. Важното е друго: куражът да признаеш пред себе си, че се страхуваш или притесняваш да направиш нещо, търпението да четеш и проучваш как се прави въпросното нещо и в крайна сметка смелостта да запретнеш ръкави и да даваш най-доброто от себе си, докато не постигнеш резултат, който да носи удовлетворение. 

Всеки малък успех носи удовлетворение, което ни помага да се чувстваме доволни и горди от себе си, което пък ни кара да градим самочувствие. Важен е принципът – овладееш ли го веднъж, може да го прилагаш във всяка сфера на живота. 

Ментален модел, 
гимнастика за ума 

или както искате го наричайте, но чрез храната и готвенето и чрез съвсем съзнателното подбиране на предизвикателства и излизането извън зоната ми на комфорт успях да си съставя план от поредица умишлени действия, които ме извадиха от статиката на фрустрацията, сковаността от страха и буквално зацепването, до което се бях докарала от страх и ужас, че съм загубила всичко и не мога да се справя с нищо, защото нищо не зависи от мен.

Подобно на физическите упражнения и гимнастиката за ума е въпрос по-скоро на дисциплина, отколкото на мотивация. Ако попитате който и да било професионален шеф-готвач кои са най-важните качества, които човек трябва да притежава, за да бъде добър в тази професия – то дисциплината неминуемо ще бъде спомената редом с търпение, упоритост, трудолюбивост, сръчност и любопитство. 

Готвейки, постепенно започнах да размотавам кълбото от напрежение и страх, в което се бях обвила. И с всеки следващ кулинарен успех възвръщах увереността в способностите ми и спокойствието, че с всичко мога да се справя. Ето така, започвайки на шега, като лично предизвикателство, се оказа, че хлябът с квас, на който се смеех, беше една от стъпките към излизане от състоянието на депресивна апатия и всепомитащ страх от заобикалящата ме несигурност. 

Експериментирането в кухнята ме върна към четенето, ученето, правилното планиране и критичното мислене, насочено дори към най-дребните действия. Да омесиш содена питка, е лесно, да направиш хляб с мая – също, не се изискват особени познания, а само основните продукти и добра рецепта. Но да стигнеш до успешното изпичане на вкусен хляб с квас, се иска много търпение и овладяване на редица процеси – от отглеждането на квас майка до умението за преценка на вида брашно, съдържанието на протеини в брашното, силата на кваса, околната температура, начина на замесване, автолизата, ферментационния процес, ретардацията, оформянето на хляба и дори значението на разрезите. 

Щом мога да отделя 5 часа, за да изчета всичко, което мога да намеря по темата как да правим хляб с квас, значи мога да отделя и 5 часа в търсене на нови работни проекти? Щом успях да проявя нужното търпение и се съсредоточих достатъчно, за да направя крокембуш, защо да не мога да впрегна тези качества, за да придобия нови умения, които да ми помагат в работата, и по този начин да мога да предлагам повече от стандартно предлаганите комуникационни проекти? 

Всичко е въпрос на възприятие, а животът в крайна сметка се определя от това как ние интерпретираме случващото ни се и как го използваме в наша полза. Нито едно знание или умение не е излишно или в повече. Днес имам повече свободно време и продължавам да готвя с пълната сигурност, че каквото и да се случи утре, ще запретна ръкави и ще се справя по най-добрия начин. B


*От латински – Нека има хляб.

Ана Динкова е експерт по корпоративни комуникации, бизнес етикет и личен имидж. Съосновател е на trinitix – агенция за дигитален маркетинг, участва в организацията на първите TEDxMladostWomen конференции у нас. Последните 10 години Ана е автор на свободна практика за редица медии, като WNESSTV, Webcafe.bg, Cosmopolitan, сп. „Мениджър“ и др. Водила е рубрики за добри обноски по радио FM+ и е списвала рубриката „Бизнес етикет“ в сп. „Икономист“. От 2009 г. има личен блог, The Drinkova Collective, а края на 2019 г. стартира подкаст за нещата от живота и виното в него – Life Unbottled.  
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ