Либерализмът в орбитата на разломите

Нужна е визия за нови общи идеали и институции, които да създадат солидарност и чувство за справедливост в нови форми на общност

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 31 March 2021 12:00 >
Либерализмът в орбитата на разломите
Филмът “Жокера” на Тод Филипс с Хоакин Финикс стана емблематичен за социалните разломи в пост-неолибералната епоха.
Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.

Автор: Боян Знеполски*

Либерализмът е в криза. За да разберем днешната кризисна ситуация, трябва да се върнем към една стара тема на социологията. Става дума за разграничението между общност и общество, което е важно за немските социолози Макс Вебер и Фердинанд Тьониес. Втората половина на XVIII в. и целият XIX в. са време на революционно икономическо и технологично развитие на капитализма, което променя изцяло структурата на западните общества. Индустриалната революция и експанзията на пазарите са източник на невиждан материален просперитет, но същевременно са причина и за големи социални катаклизми. Прогресът винаги има повече от едно измерение, печалбата в едно неизбежно е загуба в друго. От една страна, индустриализацията и урбанизацията означават еманципация за много хора – освобождаване от тежестта на земеделския труд, от затворения селски живот, от тегобите на патриархалното семейство. От друга страна обаче, те означават разпад на вековни социални форми, на социални отношения, придаващи цялостност, смисъл и сигурност на живота. 

Преходът от общност към общество

Класиците на социологията използват понятието общност, за да назоват традиционните общества и характерните за тях социални отношения – един живот, основан на семейна и родствена близост, споделеност на мъките и радостите, заедност в труда, солидарност пред изпитанията. Отличителна черта на общността е афективната обвързаност с традициите, с техните авторитети и йерархии, както и силната емоционална натовареност на социалните отношения. С понятието общество се обозначават модерните общества – индустриалните и пазарните общества, които политически се конституират и определят като модерни демокрации. Преходът от традиционни към модерни общества, от общност към общество, е процес на рационализация, индивидуализация, икономизиране на света. По отношениe на индивидите тези процеси означават, че те стават: по-рационални, еманципирайки се все повече от авторитета на традициите и овладявайки емоциите си; по-обособени от другите индивиди, фокусирани основно върху собствените си цели и каузи; същевременно все повече социални сфери и все повече човешки дейности се подчиняват не на нравствени повели, а на механизмите на стоково-паричната размяна. 

Човешката история е движение от традиционни към модерни общества, но илюзията на прогреса е, че модерните общества завинаги са преодолели всичко предходно, че обществото може и без общност. Парадоксът е, че благополучието и просперитетът на съвременните общества зависи от това доколко могат да отговарят на нуждата на своите граждани от общност. Историята на либерализма, неговите успехи и провали също имат пряко отношение към обвързаността на обществото с общността.  

Либерализмът в защита на търговията и индустрията

Либерализмът като мисловна и ценностна нагласа възниква първоначално сред интелектуалните елити, като в основата му откриваме два основни момента: съпротивата срещу авторитаризма и произвола на владетелите; подкрепа за процесите, набиращи сили в самото общество през XVII – XVIII в. – търговията и индустрията. Не е случайно, че френският мислител Шарл Монтескьо е автор на идеята за разделение на властите, но и на прославата на търговията като цивилизована и мирна човешка дейност: „... почти общо правило е, че навсякъде, където има приятни нрави, има и търговия, както и навсякъде, където има търговия, има приятни нрави“. 

Адам Смит също приветства новата индустриална и търговска епоха, тъй като според него тя води до ред, добро управление, свобода и сигурност на гражданите. Смит е авторът и на една от най-влиятелните идеи в новото време – идеята, че оставяйки всеки член на обществото свободно да преследва частните си интереси, ние благоприятстваме материалния напредък на цялото общество. Прославата на търговията и индустрията означава защита на едно все по-комплексно общество, притежаващо своя структура и свои закони на функциониране, което не може да търпи произволните и брутални намеси на владетелите. Първите либерални мислители приветстват една голяма цивилизационна и ценностна трансформация на западния свят, осъществила се през XVII – XVIII  в. – прехода от един свят, доминиран от рицарските ценности – честта и славата, към един свят, доминиран от материалните интереси – стремежа към материално благополучие. Либерализмът все още обаче е само сбор от критически идеи, плуващи в чужди териториални води. 

Той стъпва на собствена територия след буржоазните революции и установяването на модерните демокрации след края на XVIII век. Институционалните принципи на новото общество са разделението на властите, върховенството на закона, правата на човека. Прехвърлянето на суверенитета от краля към народа, разграждането на старото съсловно общество и замяната му от едно отворено социално пространство на хоризонтална и вертикална мобилност са съпроводени от опита да се създаде съвсем нов тип общество. В него политическата власт и религията отстъпват на заден план, като авансцената се заема от икономическата дейност на индивидите. Според икономическия антрополог Карл Полани едва от началото на XIX век, впрочем за пръв път в човешката история, можем да говорим в собствения смисъл на думата за пазарна икономика и пазарно общество. Икономическата дейност (стоково-паричната размяна) се изтръгва от социалната тъкан на обществото, от повелите на традициите и сферата на моралните цели, за да се превърне в напълно автономна и доминираща сфера. Обществото и съвкупността от изграждащите го социални отношения започват да се превръщат в придатък на пазарната икономика. 

Преодоляване дефицитите на общност

Тезата на Полани обаче е, че саморегулиращите се пазари са една фикция, която никога реално не е съществувала, а опитите за нейното реализиране биха били пагубни. Когато хората са се доближавали до тази фикция, както в средата на XIX в. в Западна Европа, последиците са били катастрофални. Въвеждането на социални и протекционистични закони и политики в периода 1870 – 1890 г. представлява съвсем прагматична, практически мотивирана реакция срещу деструктивните последици от свободните пазари. В крайна сметка голямата икономическа криза от 1929 – 1933 г., както и реакцията срещу либералните демокрации от страна на двата тоталитарни режима – болшевизма и националсоциализма, основани съответно на класовата солидарност и расовата солидарност – ясно проявяват дефицитите на либерализма. Формалната юридическа рамка, гарантираща свободното протичане и експанзията на стоково-паричната циркулация създава общество от юридически и икономически субекти, но не създава човешка общност. 

Най-успешният до момента период на западните либерални демокрации, в частност на либерализма, е периодът на „славните трийсет години“ – трите десетилетия след Втората световна война. Този период съчетава две решаващи благоприятни условия – точния противник и точната формула на държавата. Комбинацията от ключовите принципи и предимства на либерализма като политически и икономически режим – разделението на властите, върховенството на закона, правата на човека, от една страна, икономическа ефективност, научни иновации, от друга, ясно демонстрират превъзходството на западните „отворени“ общества пред „затворените“, потиснически, икономически неефективни общества от съветския блок. Същевременно държавата на благоденствието изгражда силен обществен сектор (качествени и достъпни образование, здравеопазване, културни институции, транспорт и пр.), благодарение на който се преодоляват социалните неравенства, постига се социална интеграция и се запълва общностният дефицит на либерализма. Макар решаващият удар в Студената война да е нанесен от Рейгън и Тачър през 80-те години на ХХ в., тоест с настъпването на неолибералния обрат, постиженията на предходните десетилетия са необходимо условие за този успех. 

Повсеместни разделения   

Триумфът на либералния свят през 90-те години на ХХ в. и в началото на новото хилядолетие се оказа краткотраен. Парадоксът е, че либералните демокрации се оказват силни, а либерализмът жизнеспособен и продуктивен, в условията на силен външен натиск от страна на комунистическите режими и на съществени вътрешни ограничения от страна на държавата на благоденствието, която е основата на социалния капитализъм. След победата над идеологическия противник и постепенното изоставяне на институциите на социалния капитализъм либерализмът изпадна в криза. Проблемът не е в икономическата ефективност и в материалното благоденствие като цяло, а в разломяването на либералните общества. Атентатите от 11 септември 2001 г., голямата финансова и икономическа криза от 2007 г., възходът на силни националпопулистки движения в целия западен свят през новото хилядолетие, движенията „Окупирай“, започнали през 2011 г. (тук трябва да включим и българските протести от 2013 г.), появата на ИДИЛ и атентатите на ислямски фундаменталисти в редица европейски държави през последните години, продължилите с месеци протести на „жълтите жилетки“ във Франция през 2018 – 2019 г., протестите под лозунга „Животът на чернокожите има значение“ в САЩ през 2020 г. и др.

Всички тези събития са толкова многобройни и разнородни, че е трудно да бъдат набързо опаковани и евакуирани към някакъв чужд, далечен източник. Всички те в една или друга степен имат отношение към проблемите на съвременните либерални общества. Разломите са повсеместни: между гражданите и политическата класа; между успелите и проспериращите, от една страна, и „забравените“, „невидимите“ (на „Окупирай Уолстрийт“ дори издигнаха лозунга за 1% срещу 99%), от друга; между етническите мнозинства и етническите малцинства; между управляващите и опозицията (например отношението между Тръмп и демократите в САЩ, отношенията между Макрон и Льо Пен във Франция; на този фон отношенията между премиер и президент, между ГЕРБ и БСП в България започват да изглеждат нормални). 

Най-големият разлом може би е между обективните показатели на икономическото развитие и субективната оценка за качеството и перспективите на собствения живот. Западният свят продължава да е най-богатата, най-благоденстващата част на света, тоест по обективни показатели би трябвало всичко да е наред. Същевременно за една значителна част от гражданите на западните либерални демокрации нещата съвсем не са наред. Те са склонни да подкрепят политически послания, дори нови политически модели, стига те да им обещават реална или имагинерна общност (нима това не обяснява влиянието на Марин льо Пен и Матео Салвини, на Виктор Орбан и Ярослав Качински?; нима 74 млн. американци не подкрепиха Доналд Тръмп през 2020 г.?).

Дефицити на социално въображение

Кризата на либералната демокрация и на либерализма като политическа и ценностна нагласа поражда разломи и в средите на самите либерални интелектуалци. Оформят се три групи: консерваторите – либерали, които преминават в противниковия лагер и започват да твърдят например, че социалните протести са инициирани от лузъри и екстремисти, които не заслужават нищо повече, че малцинствата трябва да си знаят мястото, и т.н.; самобичуващите се – либерали, които са склонни да се солидаризират с всеки възможен протест, дори да оправдават атентатите на ислямските фундаменталисти като акт на борци за еманципация от западното господство; догматиците – либерали, които застават пред мрака на днешните времена и започват да скандират класическите принципи на либерализма – правова държава, разделение на властите, права на човека, сякаш те са единственият лек за всички проблеми на човечеството. Нито една от тези групи не предлага решение на днешните проблеми на либерализма, които са и проблемите на света – изобретяването на нови форми общност. 

Разбира се, и дума не може да става да се върнем назад към традиционната патриархална общност, към религиозната общност, дори националната общност, каквато е била през ХIХ в. и първата половина на ХХ в. Въпросът е дали социалното ни въображение е способно да роди визията за нови общи идеали и институции, които в днешната ситуация да създадат солидарност и чувство за справедливост, да мотивират взаимната грижа и взаимното признаване на гражданите, да гарантират възможността за разбирателство и компромиси между политическите лидери и партиите, без които законността и разделението на властите биха били само думи. Ако либерализмът не успее да предложи подобна визия, гражданите на либералните демокрации масово ще потърсят общността другаде, извън либерализма. Някои вече го правят.


*Боян Знеполски е професор в катедра  „Социология“ на СУ „Св. Климент Охридски”. Има докторска степен по философия и социални науки от Висшето училище за социални науки в Париж (EHESS).

Член е на редколегията на списание „Критика и хуманизъм“. Изследователските му интереси са в областта на политическата социология и философия, както и социология на културата. Последната му книга е „Епоха на разломи. Криза на идентичностите и социална критика“, изд. Изток/Запад, 2020. 
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ