Защо си нямаме „Нобел“ и „Оскар“?

Страдаме от национален комплекс – неудовлетворени от себе си, втренчени в идеализираната си история и бранещи собствената си култура от световната

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 17 March 2021 12:39 >
Защо си нямаме „Нобел“ и „Оскар“?
Най-вероятно и Пенчо Славейков щеше за се пребори за Нобелова награда за литература още през 1912-а, ако не беше починал междувременно, а тя не се дава посмъртно.
Текстът на Георги Лозанов бе пбуликуван в бр. 2 на сп. Business Global от октомври 2020 г., но придобива нова актуалност около номинацията на Мария Бакалова за "Оскар", поради което го публикуваме отново онлайн.

                                   
Георги Лозанов



По-интересен и по-показателен според мен е въпросът защо това се е превърнало в комплекс за нас (Нобелов комплекс). А и причините да нямаме „Нобел“ и „Оскар“ са коментирани многократно и едва ли може да се каже нещо ново. Обясненията „по правило“ се формулират така, че да щадят националния ни гений. Например наградите никога не стигат до България, защото им липсва обективен критерий и се раздават в резултат на влиянието на едно или друго лоби, каквото ние нямаме; или направо на политическо основание, макар и обикновено премълчано. Или пък страдаме от скромността си – не пропагандираме на достатъчно висок глас своите постижения, за да ни чуят в Швеция и зад Океана, където няма как сами да разберат за тях заради прага на „малкия език“. По някой път се прибавя и неумението ни и пред себе си да излъчим фаворит заради гилдийна завист, според шопската поговорка „Не е важно аз да съм добре, а Вуте да е зле“. И т.н. 

Всъщност не е съвсем да нямаме „Нобел“ и „Оскар“, да не говорим за номинации. Ако искаме да се гордеем с нобелист от български произход, русчуклията Елиас Канети би ни свършил чудесна работа – писател със световна слава, който взема наградата на Шведската академия за литература през 1981 година. Най-вероятно и Пенчо Славейков щеше да се пребори за нея още през 1912-а, ако не беше починал междувременно, а тя не се дава посмъртно. В наши дни пък имаме своеобразен рекорд – през март 2020-а българинът Иван Бързаков, емигрирал в САЩ през 1976-а, е номиниран за осми път заради поезията му, при това дълбоко свързана с България. А сред носителите на Нобелови награди за наука вече се четат едно и две български имена, нищо че кой ли ги е чувал извън тесните професионалните кръгове.

Сходно е положението и с холивудския бронзов чичо. Има българин – Георги Боршуков, който получава два пъти „Оскар“ (за визуални ефекти) – през 1999-а за филма „В какво се превръщат мечтите“ и през 2015-а като участник в екипа, реализирал „Матрицата“. Носител на „Оскар“ е и сънародникът му Владимир Койлазов – през 2017-а за цялостен принос в категорията „Научни и инженерни технологии“. А Димитър Маринов дори размаха българско флагче, когато се качва на сцената на Оскарите като част от актьорския състав  на „Зелената книга“, получил отличието за най-добър филм през 2019-а. През 2017-а на крачка да грабне „Оскар“ за късометражен анимационен филм е Теодор Ушев със „Сляпата Вайша“ по Георги Господинов. И пак по него е филмът му „Физика на тъгата“, чиято номинация за „Оскар“ през 2019-а влезе в „късия списък“ на Филмовата академия. Ако се върнем назад, ще открием и други номинирани българи.

Любопитно е обаче защо почти никое от българските имена, доближили се или дори стигнали до „Нобел“ и „Оскар“, не присъства в колективната ни памет, защо не участват в нашето културно „ние“. Отговорът е обезкуражаващо прост: защото „по правило“ те са на хора, чиито живот и кариера са ги извели извън страната и са ги направили поданици на „широкия свят“ с космополитно мислене. А това влиза в противоречие с дълбоко вкоренената ни представа за тъждество между култура и територия, което ни пречи на културната ни идентификация с някой, ако не ни е съсед, земляк, баджанак или поне не сме го виждали по телевизията. И най-важното – чието творчество не е посветено на националната ни съдба. Ако Шведската академия се състоеше от българи, тя щеше да е непреклонна, че Нобелова награда задължително трябва да получи Иван Вазов (не Пенчо Славейков, възприеман като чуждопоклонник), или в най-лошия случай – Николай Хайтов или Антон Дончев.

Пораженията от това „почвеническо“ конструиране на националния ни културен Аз бяха особено видими през годините в българското отношение към Христо Явашев/Кристо – роден в Габрово, учил в софийската Художествена академия, успял да стигне до Франция и САЩ и да стане един от най-големите артисти на нашето време. Ако имаше Нобелова награда за визуални изкуства, той със сигурност щеше да е неин носител. Но това ни най-малко не умилостивява местната публика, напротив – активира обвиненията ѝ към него. Защо не афишира произхода си, защо не говори на родния си език, защо се е отказал от родината си… Тези обвинения не само че са нерелевантни към творчеството му и повече приличаха на милиционерска разправа с „невъзвращенец“, но и до голяма степен са измислени. Защото Кристо не се е отказвал от България, а само от комунистическа България, и именно с нея не иска да има нещо общо. Той бе превърнал в своя втора родина дори не Франция или САЩ, а изкуството – свободното изкуство, каквото през комунизма не съществува, и именно там се бе заселил.

Феноменът „Кристо“ подсказва защо вместо Нобелов лауреат и носител на „Оскар“ имаме Нобелов комплекс. Шведската академия и Филмовата академия на САЩ селекционират постижения, чиито ценности, идеи и талант имат потенциала да ги причислят към световната култура, а ние гледаме на принадлежността към нея като на отстъпление (не като развитие) от националната ни култура. Много трудно е да стигнеш до видими отвън върхове в изкуството и науката в такава духовно клаустрофобична среда, но пък, ако успееш, след като си я напуснал, по-скоро предизвикваш травма, отколкото радост за сънародниците си.

През последните години градските елити припознаха Кристо и го върнаха на българската култура, следяха със затаен дъх дали Теодор Ушев ще вземе „Оскар“, отрупваха с лайкове в социалните мрежи международните успехи на Георги Господинов и пр., но въпреки това сякаш нацията не иска да преодолее Нобеловия си комплекс, оказва се привързана към него. Защото той ни прави в собствените ни очи „служебни победители“ в културни битки, в които не участваме, поддържа солидарността ни на огорчена периферия, дава ни шанс да се преживяваме като невинни жертви на чужди интереси, захранва ксенофобията ни. Гласно и негласно настояваме, че двете академии незаслужено не ни забелязват, за да можем „на спокойствие“ да презираме чуждите култури като израз на възхищението си от своята, за която се боим, че не става кой знае колко за възхищение. Нобеловият комплекс следва добре познат психологически механизъм: колкото си по-неудовлетворен от себе си, толкова по-малко си готов да го признаеш пред другите и затова трябва да насочиш неудовлетвореността си към тях, да изкараш, че не самият ти, а те са я предизвиквали.

Но Нобеловият ни комплекс е следствие, освен на асиметрията в културното пространство по линията център – периферия, и на асиметрия в преживяването на културното време по линията минало – настояще. „Нобел“ и „Оскар“ се дават за актуални постижения, докато нашето национално самочувствие се крепи върху историята ни, идеализирана и фикционализирана. Добиваме значимост едва когато успеем да забравим за днес, когато сме най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС и се пренесем в миналото (даже и близкото, върху вълните на соцносталгията). Построили сме ретроутопия, която не опира до Космоса, нито до Бога, нито дори до волята за власт в ницшеанския смисъл на думата, а върху митологизация на предците ни. От училище ни се набива изпреварващият извод, че живелите преди нас са по-добри българи от нас. За предпочитане е те да са царе и патриарси, войводи и комити, но може и да са прости селяни и градски зевзеци, стига да са самобитни. Самобитността е онова неясно качество, което служи основно за утеха, че днешната ни продукция не върви на световния културен пазар, дори да е плод на въображението на такива майстори на словото като Йордан Радичков или Милен Русков.

Работата е там, че наградите „Нобел“ и „Оскар“ не могат да създават световни творци, само ги оценяват. Световните творци се създават в собствената си културна среда и първото условие за това е отворена, толерантна и в диалог с другите култура.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ