Майстор Алексей и „говорещите” дървета

„За Рождество нека си подарим добра дума”, казва 58-годишният инженер химик и резбар, който сътвори паметник на пострадалите от Covid-19

Виолета Цветкова
Виолета Цветкова / 12 March 2021 10:57 >
Майстор Алексей и „говорещите” дървета
Източник: Тони Тончев
Майстор Алексей не е представител на определена школа, творбите му са плод на лично преживяване и гледна точка.
Текстът е публикуван в бр. 5 на сп. Business Global.

„Богатството не е мерило за таланта.” Това е максимата, изповядвана от един от най-автентичните днешни столични чудаци. Наричат го Майстор Алексей. Мнозина обичат да съзерцават творенията му, издълбани с длето, с познания и жажда да превръща мъртвото дърво в жива надежда. Направи го дори през отиващата си година – докато всички търсеха начини да са по-далече един от друг, той излезе на улицата и сътвори паметник на пострадалите от Covid. Ако все още не знаете за съживената от резбаря изсъхнала японска вишна, можете да я видите и сега на ул. „Джеймс Баучер” в столичния квартал „Лозенец”. Години наред дървото радваше пешеходците с пролетните си цветове, но загина. Сигурно щеше и да е отсечено, ако в един майски ден Майстор Алексей не минал оттам и се загледал в разперените клони и в образуванието, прикрито в стеблото.

„Беше ми ясно, че скоро от вишната няма да остане и следа – разказва ми сега Майстор Алексей, – но можеше и да се превърне в нещо друго, ако използвам дървесината като материал. След два дни вече белех кората и отстранявах изгнилите части. Дървото не е голямо, но изглежда доста драматично. Краищата на клоните са орязани и са остри като шипове, тоест визуално боде. Като смъртоносен вирус боде и раздира. Самото дърво ми помогна да отразя болката. Първото, което сега се набива на погледа, е моделът на коронавируса, обсипан с по-фини шипчета. А надеждата, че всичко ще се оправи, пресъздадох с резба на растителни мотиви по стеблото. Листа, цветя… оптимизъм.”

Може би затова, когато питам резбаря каква година изпраща, той отговаря със спокоен тон: „Необикновена. Дойде, за да подчертае колко мимолетно и преходно е всичко; да ни накара да осмислим живота като нещо много кратко и да си кажем, че не бива да планираме дългосрочно, защото се намесват събития, които няма как да се предотвратят. Но именно в тази необикновена ситуация открих възможност за творческа изява.”

Алексей Алексиев отива към 60-те, изглежда като всеки средностатистически българин, а когато надникнете в очите му, разбирате, че там никога не е имало празнота; има дълбоко разбиране за света, за хората и вярата. Говори тихо, умее да чува, да разпознава добрите хора и да твори дори когато знае, че изкуството му няма да му донесе богатство. Просто защото му е важно да даде простор на фантазията си, а после да се огледа в одобрението на тези, които е развълнувал.

Известен е като дърворезбаря, съживяващ изсъхнали дървета в столичните градини и паркове. От неговите удари с длетото мъртвата дървесина сякаш проговаря, усмихва се, но и плаши, предупреждава… Причудливите фигури, които майстори, са като живи. Можеш да видиш дори блясъка в очите на човечетата или да чуеш съскането на митичните същества; можеш да усетиш мислите му, вградени в дървото. Защо и как обаче един дипломиран инженер химик повече от двайсет години се занимава с това, което до средата на 90-те години на ХХ век е само негово хоби? Явно никой не знае накъде ще го поведат киволиците на съдбата.

От науката до хобито

През 80-те, вече завършил висшето си образование, той постъпва на работа в новосъздадения Институт по приложна минералогия към БАН. Научният екип е малък, а предизвикателствата – големи. Целта е да се издирят и картират неизвестни находища от благородни метали и скъпоценни камъни. Един от колегите му, Атанас Атанасов, който си отива едва на 38, открива нов минерал за света и го нарича василит, на името на своя баща, а Алексей – първите диаманти в България, четири кристалчета от златоградското поречие на река Върбица. Заедно правят и разработки върху платинените минерали, златото в България и т.н. Институтът обаче е първият от системата на БАН, изцяло ликвидиран през 1994 г. А Алексей е сред стотиците учени, останали на улицата. И тогава идва часът на хобито:

„Отидох в градинката пред Народния театър, седнах на една пейка и се замислих какво мога да правя по-нататък. Загледах се в един изсъхнал дънер. Станах, отидох при него и в този момент ми хрумна, че след като съм на улицата, явно това ще бъде моето ново работно място. Още на следващия ден бях там с длетата и започнах да работя.”

Около него се събират любопитни, питат го какво прави, кой му е поръчал. От общината не му пречат да работи, а хората наоколо се множат. Най-любопитните стоят с часове, носят му чай, сандвичи. А една възрастна дама трогва майстора: „Привършвах, когато тя дойде и каза: „Имате златни ръце, а аз нямам какво да ви подаря – ще бъдете ли тук още половин час?”. Беше привечер, но казах, че ще поработя още малко. Тя се върна, подари ми „Малкият принц” на Егзюпери и ми целуна ръка. Изпитах много странно чувство. Защо една около 80-годишна жена, прегърбена вече, се наведе и ми целуна ръка?! Даже малко се стреснах…”.

От този ден до сега резбарят преобразява 16 изсъхнали дървета в София. Само три могат да се видят сега – в двора на АГ болница „Шейново”, в локалното платно на Цариградско шосе и най-новото в жк „Лозенец”. Всички останали са… откраднати. Но резбарят не се отказва. Освен монументални дървени скулптури той създава малки пластики, резбовани пана и портрети, разпятия, икони, миниатюри с християнска тематика, бижута. Негови творби са показвани на изложби във Венеция, Бишкек и Одеса, други са притежание на музеите на Атон и Ватикана, в Лондон, Модена, Чикаго, Сидни, Милано, има ги дори в личната колекция на принца на Монако.

Няма случайни неща

Професионалната криза на инженер химика едва ли щеше да обърне погледа му към дърворезбата, ако любовта към нея не е заложена още в детството. Той е още хлапе, когато с джобното ножче на своя дядо издялва първата си дървена фигурка – глава на глиган: „С това ножче дядо ашладисваше дърветата си в градината. То винаги беше перфектно наточено, а когато установеше, че го няма, той се притесняваше да не би да съм го взел да правя бели или да се порежа. Но като видя какво съм сътворил, ми го подари. Това беше тласъкът”.

От малък Алексей наблюдава природата с всичките ѝ чудати растения, камъни, животни, птици, насекоми. Скита из горите и планините, наблюдава как си взаимодейства всичко в природата. Така, по естествен път, стига и до химията. Особено любопитен е към минералите, иска да изучава състава им. Приет е да учи мечтаната специалност, фокусира се върху неорганичната и електрохимията. Но не забравя хобито си: „Всяко свободно време се занимавах с него. Нямаше значение материалът – дърво, камък, кост, рог, – важно ми беше да мога работя с моите длета. Любовта ми към камъните обаче тук не надделя, защото камъкът е по-бавен и по-тежък за обработка”. И Майстор Алексей си остава при любимия извор на вдъхновение – дървото.

Докоснат от Изтока

Ако се вгледате в издяланите от него фигури, ще откриете, че са различни от традиционната ни дърворезба. В причудливите същества сякаш има полъх от Изтока. Не е случаен. На 10 години Алексей заживява в Индонезия и този изпълнен с мистика свят оставя своя отпечатък, още повече че се учи на занаят при местен майстор резбар:

„Баща ми беше на работа в посолството в Джакарта и цялото ни семейство тръгна с него. Индонезия е богата на мистика, на божества, ритуали, митове и легенди, в училище се изучава много религия. Нямаше как да не попия от многоликата култура. Няма как да забравя най-впечатляващия храм Боробудур, издигнат върху каменна основа с размери 3000 х 3000 м, едно от най-големите подобни съоръжения в света с хиляди фигури, приказни същества, демони и какво ли още не. А най-отгоре върху пирамидата има повече от 9000 ступи – гигантски, прорязани от камък 3-метрови камбани, под всяка от които седи каменна статуя на Буда. Само една е празна – може би за да покаже, че нищо не е съвършено, нищо не е докрай. Скулптурата и резбата са много разпространени в Индонезия. Цели фамилии се занимават с това. Седят пред къщите, дялат си, говорят си, по-малките чиракуват при по-големите. Особена култура, много различна от нашата”.

Когато се връща в България в средата на 70-те, Алексей отива да чиракува при Петър Кушлев. Ателието на известния майстор на иконостаси е близо до дома на сръчното момче. Той се радва на уменията му, дори му предлага да му помага при възстановяването на иконостас в смолянска църква. На Алексей обаче изчистените линеарни елементи в стила на Кушлев не са му достатъчни: „Едрите форми, които трябваше непрекъснато да се заглаждат, бяха без детайл, твърде геометрични – нямаше живот в тази работа. Реших, че не е за мен. Петър Кушлев ме увещаваше да остана, но аз се отказах и се върнах при моите си работи. Исках да си работя по моите си разбирания и стил, исках резбата да е сложна, да просветва”. Повлияно от индонезийските миниатюри, момчето може и да не е искало да следва стила на опитния резбар, но попитите в това ателие знания за християнството със сигурност дават плодове след години.

Вяра и материя

За пръв път срещнах Майстор Алексей през 2018-а, когато във фоайето на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” бе изложен големият Алексеев кръст. За изработката му резбарят се вдъхновява от Рафаиловия кръст в Рилския манастир. Стотици хора се взираха във вградените 30 дървени миниатюри с библейски сюжети, издялани сякаш от неземна сила. Майсторът разказваше за работата си с такова смирение, че не оставяше съмнение за своята посветеност. Това е точната дума – посветен е на вродената си любознателност към света и на желанието си да създава.

Сега, в навечерието на Рождество Христово, го питам за вярата и за вдъхновението, с което вае библейските образи. „Вяра винаги съм имал – казва той. – Първоначално, с ножчето, работех само по повърхността на дървото, без да навлизам навътре и да правя това, което вече мога с длетата. Те разширяват възможностите на човешката ръка, получават се всякакви плетеници. А когато се сдобих с малките резци и се впечатлих от Рафаиловия кръст, реших да видя колко далече мога да стигна в миниатюрата. Всъщност с малки детайли се занимавах още в казармата. Вечер всички бързаха да си легнат, а аз работех тайничко. Миниатюрата ми влезе в сърцето и един ден стигнах до изработка на по-цялостни кръстове. Това изисква и много познания за библейските събития, за да съм максимално достоверен, когато ги пресъздавам. Препрочитах четирите евангелия, които описват едно и също нещо, но от различни ъгли. Това даде богата храна за въображението ми.”

Седем годни резбарят посвещава на Алексеевия кръст. Зиме и лете работи на открито, защото слънчевата светлина е задължителна за получаване на перфектни миниатюри. На пейка или на стол в някое кафене той извайва с резците 30-те сцени от живота на Исус, всяка в квадратче 10 х 10 см. Ежедневно приятели надничат през рамото му, за да видят какво ново се е появило върху чемширените плочици. А когато двуметровият кръст е готов и показан пред публика, всички онемяват от изкусната изработка. Освен в Библиотеката той два пъти е изнасян на Кръстовден в църквата „Св. Николай Чудотворец” в жк „Връбница”. „Според мен мястото му е в храма, а не в музей, въпреки че имаше предложения от НИМ и Музея на София. Би трябвало да е свободно достъпен за всеки”, убеден е Майстор Алексей.

Светът отвъд дървото

Дори заобиколен от любопитни непознати, той обикновено работи в самота, вглъбен в поредната си идея. Питам го какво вижда през дървото, което често е между него и света, а резбарят се усмихва: „Както е казал един мъдър китаец, начините да се опознае светът са два – или човек да пътува много и да го обиколи, или да застане на едно място и да изчака светът да мине покай него. И двата варианта съм опитал. Като химик пътувах много, а сега съм на едно място и пак опознавам света. Винаги има нови хора, интересно е, питат, чудят се, вече имам и последователи”.

Отскоро Алексей води курс по дърворезба в храма в жк „Връбница”. Най-младият му ученик е на 10 години, а най-възрастният, отец Никола, е на 80. „Отчето дори ми благодари, че съм му върнал интереса към живота. Напоследък мислел само за смъртта, а с новото занимание е неузнаваем”, споделя резбарят. Заради коронавируса временно не се събират, но се надява скоро курсът отново да бъде отворен.
А каква е молитвата на Майстор Алексей за Рождество? „Тази година няма да можем да бъдем събрани един до друг, но семейните нека почувстват повече сплотеност, а другите просто да намерят своето топло място и на Коледа да не са сами. Нека се върнем към ценностите на нашите предци. До неотдавна нямаше молове, но хората пак намираха какво да подарят на близките си. Защо всеки да не зарадва близките си с нещо, което е направил с ръцете си, с ума си. Нека си подарим добра дума, да си стиснем ръцете и да вървим така напред.”

Той също върви напред. В жк „Лозенец” вече го очаква ново дърво. От общината му предлагат да направи проект. Готов е, одобрен е: „Малко ниско е отрязано дървото, но трябва да се съобразя с това, което е останало от него. Интересен дънер…”. 
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ