България като на кино

Какво ще научи светът за нас, ако гледа съвременните ни филми

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 31 December 2020 15:17 >
България като на кино
Тази година „Февруари“ на Камен Калев бе включен в официалната селекция на фестивала в Кан
Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Business Global

Деян Статулов

Българското кино постепенно и трайно се настанява на световната филмова карта през последните години. Критериите за успех са наградите и участията в официалните селекции на най-престижните филмови фестивали – Кан, Венеция, Берлин, Сънданс, Сан Себастиян, Локарно, Карлови Вари, Москва. Както и наградите „Оскар“. Свидетели сме как все повече филми се приобщават някак естествено към европейската кинематография.

Кои са историите, героите и темите, които провокират този интерес на чуждестранната публика и фестивали към българското кино? Ние сме малка кинематография, с ограничени финансови ресурси и институционални проблеми. Но представяме пред света теми, които вълнуват съвременния зрител особено когато са разказани ясно, без дидактика и местен шовинизъм. Оказва се, че едни и същи проблеми вълнуват героите в целия свят. Разликата е в специфичния и уникален български контекст. Това, което започна да прави българското кино видимо пред света, е, че излезе от провинциалността, в която толкова години стоеше. Вече много от филмите ни, дори когато са типични за живеенето ни, надскачат това и се вписват в общата тема за човешкото битие в съвременното общество.

Независимо дали става дума за екзистенциални проблеми сред младите („Мила от Марс“, „Аве“, „Подслон“, „Христо“, „Дъвка за балончета“), или разказват за бруталната машина на властта с присъщата ѝ бюрокрация и корупция, както това се случва в „Слава“, темите вече са универсални и разбираеми за западния зрител. Особено интересни са филмите, които се вглеждат в близкото ни минало или разказаните в тях истории са рефлексия на посткомунистически травми, като „Дзифт“, „Безбог“, „Съдилището“, „Посоки“, „В кръг“ или „Виктория“. Неслучайно сред номинираните в късата листа за наградите „Оскар“ бе филмът „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев. Създадена по едноименния роман на Илия Троянов, това е първата най-мащабна българска продукция за последните 20 години. Тя е съвместен проект на България, Германия, Унгария, Словения и с участието на Сърбия. Филмът, сниман в четири държави от международен творчески и технически екип, е получил подкрепата на 11 национални и паневропейски фонда, което е прецедент в съвременното българско киноразпространение. Филмът е закупен от 23 държави на четири континента.

За успеха на родните ни филми зад граница голяма роля има работата в копродукция с чужди продуценти и творци. България се присъедини към общата европейска тенденция филмите да бъдат създавани в колаборация с колеги от различни националности. Това гарантира не само допълнително финансиране, но и разпространение на творбата в страните партньори. Факт е, че почти всички успешни български филми са създадени в копродукция. С изключение на САЩ, Китай, Индия, където киното може да се издържа от продажба на билети, в Европа това е невъзможно. Така че намирането на средства за финансиране е проблем на всяка една европейска страна, не само на България. Това е регулирано и много български филми са подпомогнати от френски, немски, нидерландски, шведски и датски фондове. Преди години нидерландската продуцентка Петра Худингс харесва проекта на Иглика Трифонова „Писмо до Америка”. По-късно при следващия проект на режисьорката – „Разследване”, нидерландският филмов фонд дава отново своята подкрепа. Така постепенно България излиза на международните филмови пазари. Не е без значение, че нашата страна със свои продуценти и творчески екипи участва миноритарно в създаването на европейски копродукции, като „Дивата круша“ с награда в Кан или „Не ме докосвай“ и „Аферим!“ със „Златна мечка“ в Берлин.

Постепенно в българското кино се очертават и авторски екипи (а следващата стъпка ще е течение), които следват своя трайна линия в тематични, проблемни, идейни и художествени търсения. Стефан Командарев започна изграждането на цяла серия социални филми в определена стилистика. Неговият „Посоки“ бе посрещнат с овации на фестивала в Кан. Тандемът Кристина Грозева и Петър Вълчанов вече в трети филм извеждат своя линия на друг тип социално кино, което е психологизирано и подправено с много хумор. Последният им филм „Бащата“ получи Голямата награда „Кристален глобус“ на фестивала в Карлови Вари.

Има автори, които разширяват географския обхват на своите търсения и пренасят историите си извън пределите на страната. Малко е парадоксално, че един от най-значимите български филми през последните пет години няма нищо общо с българската действителност. „Áга“ на Милко Лазаров е минималистичен, поетичен и философски филм за семейството, любовта, смъртта, смисъла на най-простите човешки действия, прошката, краха на цивилизацията. Действието се развива в Далечния север, сред ослепяващо бял снежен пейзаж, за да изчисти смисъла на филма от всичко познато и да прехвърли посланието в полето на екзистенциалното. Първичните човешки жестове почти без реплики ни връщат към откровенията на първозданието, които ние като човечество сме загърбили. Визуалната красота на филма e постижение в световен мащаб. Признанието към филма бе честта с него да се закрие „Берлинале“ през 2018 г.

Един от греховете на българското кино е, че не успява – или успява рядко и частично – да стигне до българската и световната публика. Причините за това са много и различни.

Въпросът за зрителския успех на филмите е ключов момент и от отношението между киното и обществото. Кинопосещаемостта е неразривно свързана с моделите на съществуване на филмопроизводството, а по-късно и на филмовата индустрия въобще. „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ на режисьорката Иглика Трифонова е гледан от малцина, но е съдебна драма на добро европейско ниво, а „3/4“ на Илиян Метев е деликатен разказ за семейството и музиката, допадащ предимно на културтрегери.

Последните години потвърждават очевидния подем на българското кино. На световния фестивален екран днес се търсят нови български филми. Големите фестивали се стараят да селектират български филми, които много често печелят и отличия. Последният успех е селекцията на филма „Февруари“ на Камен Калев на фестивала в Кан. Разбира се, този международен авторитет би трябвало да прелее в повишен зрителски интерес и у нас. Но тук опираме до огромния проблем с разпространението, до липсата на подходящи кинозали, на уютни малки артхаус кина, защото мол-културата е противопоказана на този вид филми и попадайки там, те се губят сред луксозните бутици, салоните за красота и скъпите кафенета. 

Безспорно все още има български филми със съмнителни художествени качества, но те стават все по-малко. А добрите стават повече. Идва ново поколение кинематографисти, „отгледани“ с филмите на ΗΒΟ и Netflix, които пътуват и черпят вдъхновение не само от тиклите в някое изоставено родопско село, но и от модерните градски екстериори на Европа. Те умеят да усвояват най-добрите образци на световното кино, работят в екип с чуждестранни колеги и знаят как да промотират своите творби не само в България, но и в чужбина.

Имаме своите велики мигове

23-годишната Невена Коканова покорява фестивала в Кан, американци снимат римейк по „Йо-хо-хо“


През далечната 1929 г. по екраните излиза филмът на Борис Грежов „След пожара в Русия“. Лентата привлича вниманието на професионалната общност в цяла Европа с работата на оператора Владимир Термен. За да снима в миньорски кариери, той създава система от огледала, така че да използва слънчевата светлина като естествено осветление в конкретния епизод.

1963 г. България отново е в полезрението на световните и европейските медии с филма „Тютюн“ на Никола Корабов. Той участва в конкурсната програма на фестивала в Кан заедно с класики като „Гепардът“ и „Този спортен живот“. На 23 години Невена Коканова е звезда на най-големия кинофорум в света. Председателят на журито – прочутият френски писател Андре Мороа, посреща българската група на червения килим. Целува ръката на Коканова с думите: „Вие ме развълнувахте!“.

През 1985 г. анимационният „Женитба“ на Слав Бакалов и Румен Петков получава „Златна палма“ за най-добър късометражен филм, но авторите не успяват да си получат лично наградата, защото „Критериите на Кан не са критерии на ДСО „Българска кинематография“, както оправдава решението висш партиен функционер.

Малко известен факт е, че българското кино има и американски римейк. Става дума за филма на режисьора с индийски произход Тарсем Синг. След множество успешни музикални клипове и реклами Синг прави доста стилния и нетрадиционен „Клетката” с Дженифър Лопес (която е и продуцент на лентата). През 2006 г. режисьорът снима филма „Падането” (The Fall). Не е нужно да се вгледате в надписите, за да видите, че един от сценаристите на творбата е нашият голям поет и преводач Валери Петров. Разбира се, режисьорът е ползвал още двама автори, за да придаде на филма по-съвременно звучене, адекватно на холивудските маниери и американска публика. Иначе сюжетът повтаря едно към едно българския „Йо-хо-хо”. Филмът е направен скромно, без разточителни визуални решения. Героят на малкия Виктор Чучков е заменен от момиченце. Има още няколко промени, но те не са съществени. Основната сюжетна линия си остава тази, написана от Валери Петров. Ако се питате как режисьорът е разбрал за „Йо-хо-хо”, обяснението е много мило. Когато Тарсем Синг е бил ученик и все още е живял в Индия, случайно е гледал панорама от български филми. Ето там е попаднал и на бъдещия The Fall.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ