Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Business GlobalМарио БакаловРаботя в голяма и интернационално настроена немска авиокомпания и срещам както колеги, така и пътници буквално от цял свят. Често става дума за това кой откъде идва и разбира се, за значката на моята униформа, която нося с гордост – а именно
българското знамеНякои хора веднага познават, че става дума за България, други пък не се досещат, но винаги са истински любопитни кое е знамето на ревера ми. Така се раждат интересни разговори с холивудски звезди, световни политици, банкери или предприемачи, успешни спортисти, колеги или просто хора, тръгнали на път да видят близки, приятели, партньори или широкия свят. Питат ме как съм се озовал в немска авиокомпания, какво е да летиш на най-големия пътнически самолет в света или как се чувствам като българин в авиацията. Така преди време срещнах на борда познат на всички актьор, който наскоро беше снимал филм в България и ми сподели колко много е обикнал нашата култура. Малко след това срещнах изпълнителен директор на голяма компания, който тъкмо беше посетил България, за да открие представителство, и ми разказваше за образованите и мотивирани хора в новия офис в София. Едно от специалните преживявания в моята кариера със сигурност ще остане полетът ми до Ню Йорк миналия септември с
петима държавни глави на бордавключително и българският президент с неговата делегация. Да седнем двамата в пилотската кабина, макар и само за снимки на земята, ще остане вероятно както за него, така и за мен, един вълнуващ спомен.
Но най-вълнуващият ми полет досега се състоя на 16 октомври 2016 г., когато, придружени от „Миг-29“ на българските ВВС, кацнахме с „Еърбъс А380“ в София за първи път в авиационната история. Вероятно може да си представите емоциите в мен, когато развях българското знаме от пилотската кабина пред моето семейство и хилядите хора, събрали се на летище София. Чувствах се благодарен за това, че не само бях реализирал детската си мечта да стана пилот, и то на А380 и за една от най-уважаваните компании в света, но и имах възможността да кацна с този невероятен самолет на родна земя. Намирах се на същото място, на което 30 години по-рано се беше родила детската ми мечта и любовта към авиацията. За мен този ден беше едно истинско удовлетворение не само защото показахме в България това постижение на модерната технология, а защото осъзнах, че запалихме, вдъхновихме и окуражихме с този полет много хора и те да мечтаят. Дори да си само един от многото, при това от малка държава, не означава, че не можеш да направиш нещо, с което да дадеш добър пример на други.
Освен това напоследък забелязвам, че една значителна част млади българи се интересуват от професиите в авиацията, и се надявам, че съм допринесъл за това развитие. Както вероятно всяко дете, и аз като малък мечтаех да стана пилот. И вероятно както и много други родители, моите смятаха, че това ще остане един детски блян. Когато излезе легендарният филм „Топ Гън“ с Том Круз, било е 1986 или 1987 г., вече за мен беше ясно, че аз ЩЕ стана пилот, макар цивилната авиация винаги да ме е привличала повече от военната. В годините след това събирах снимки и макети на самолети, чаках на прозореца да видя някой в небето и тайно си мечтаех за полети из широкия, далечен свят. През 1989 г. с баща ми заминахме да живеем в Германия и на 20-годишна възраст, след като бях завършил училище и казарма там и имах вече няколко летателни часа на малък самолет, беше дошъл
моментът на истинатаа именно изпитите за пилотската академия. След сериозна подготовка бях един от щастливците, приети в школата на най-голямата немска авиокомпания, и интензивното обучение можеше да започне. На 23 години завърших успешно академията. Намирах се на върха на моите мечти, но 11 септември 2001 г. беше променил изцяло авиационната индустрия, а епидемията от САРС през 2003 г. беше нанесла тежки щети на авиокомпаниите. Така че не ни беше предложена работа и с моите колеги бяхме на улицата. За мен това беше тест в живота – бях убеден, че е нужно търпение и че моята мечта ще се сбъдне, макар и с малко закъснение. В следващите месеци летях като стюард, събрах опит и научих много полезни неща извън пилотската кабина, които и до ден днешен са ми полезни. Точно година по-късно авиокомпанията отново почука на вратата и аз най-накрая започнах да летя като пилот.
Последваха прекрасни години, първо на „Еърбъс А320“ из Европа с кацания в София, а след това трансокеански полети на „Еърбъс А330“ и А340. През 2011 г. наблюдавах как за първи път моята авиокомпания представя най-новия си самолет „Еърбъс А380“ из Европа и света. Попадна ми запис на кацането на този гигант във Варшава. Точно в този момент се роди една
нова мечта – А380 да кацне
и в София
Никога не съм си представял, че това може да се реализира с мен като пилот, защото по това време аз още летях и бях лицензиран само за А330 и А340. Пет години по-късно и след много препятствия, трудности и стъпки назад през 2016 г. невъзможното стана реалност, и при това с мен в пилотската кабина, тъй като две години преди това се бях преквалифицирал на А380. За емоциите на този прекрасен ден ви разказах, разказах ви и за моята вътрешна мотивация. Не ви разказах какво се случи след 16 октомври 2016 г. и какво всичко това има общо със сегашната ситуация.
Летище София, 16 октомври 2016 г. Марио Бакалов развява българското знаме от пилотската кабина на „Еърбъс А380“В месеците след кацането на А380 в България различни компании и организации започнаха да се обръщат към мен с идеята да говоря пред техните служители за това как съм успял да сбъдна мечтите си и как съм се справил с пречките и неуспехите. Бързо установихме, че моята много лична история действа вдъхновяващо на хората, и аз продължих да се развивам в тази насока и да провеждам тренинги за мотивация. Забелязах, че има много
паралели в начина на работа между пилоти и мениджърив корпоративния свят, и допълних обучения на тази тематика в моето портфолио, като например вземане на решения в трудни ситуации, екипност и лидерство, управление на промяната и адаптивност. Човешкият фактор е решаващ не само в авиацията и икономиката, но и в медицината, което ме накара да навляза по-дълбоко в темата. Затова сега говоря и пред лекари и ръководители на болници за повишаване на сигурността в системата на здравеопазването. Смятам, че имаме много общо с медиците, които също трябва да комуникират ефективно, да се учат от грешките и да вземат съдбоносни решения. При това те в момента имат една огромна задача, а именно да се справят ефективно с епидемията, да останат здрави и да управляват собствения си стрес и натоварване.
Вероятно се питате какво прави един пилот по време на сегашната коронакриза. Тя за мен означава да съм на земята, тъй като А380 не лети, а и не се знае дали ще полети отново. Припомням си различните трудности в моя живот, особено първата САРС криза през 2003 г., когато не бяхме назначени на работа, и си казвам, че всичко това отново е един изпит, който трябва да бъде преодолян. Използвам свободното време да се усъвършенствам като човек, като пилот, като лектор и като родител. Имам уникалната възможност да определям и организирам сам времето си и да насоча фокуса ми към досега незабелязани неща. От нас зависи какво ще видим в една ситуация.
Въпреки черните облаци на небетосъм убеден, че няма бъдеще без авиация. Не мога да си представя, че хората ще преглътнат жаждата си за приключения и преживявания, и не вярвам, че виртуалните събирания са ефективни и могат да заместят личния контакт. В този свързан свят самолетите са една незаменима част от глобалното общество и допринасят за един мирен, толерантен и по-добър свят. А може би след тази криза ще разберем още по-добре този факт и ще оценим авиацията и свободата, свързана с летенето.
И кой знае, някой ден може да чуете моя глас от пилотската кабина или пък да ме видите в униформа с българския флаг на ревера като горд посланик на България по света.
Марио Бакалов е един от най-популярните български пилоти. На 16 октомври 2016 г. той приземява за първи път най-големия пътнически самолет в света, „Еърбъс A-380“, в София и така влиза в авиационната история на България. Освен пилот е ценен и уважаван интернационален говорител, мотивационен лектор, дългогодишен инструктор в сферата на човешкия фактор и инициатор на различни проекти в социалния и бизнес живот. Роден е на 12 май 1980 г., живее със семейството си във Франкфурт, Германия. Силната му връзка с България го кара да прекарва доста време в страната. 
