Жив

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 25 December 2020 16:22 >
Жив
Емил Тонев
Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Business Global.

Автор: Емил Тонев

Късното лято на 1918-а. Един млад войник се е свил в окопа си, гушнал манлихерата. Заровил е лице в каменистата земя и чака да мине артилерийският вихър. В същите пози са вкопани и всичките му другари от Втора балканска дивизия. И отделението македонски доброволци от Битолско, присъединили се към 32-ри пехотен загорски полк преди месец. С тях му е най-благо да си приказва вечер, докато пият жолта от манерката. И пушат цигари, свити от вестник. Македонците се смеят на мекия му тракийски говор, той ги кодоши с напевното „е“-кане и как всяко изречение свършват с висока интонация, сякаш питат нещо.

Тоя път обаче гаубиците отсреща реват необичайно дълго. Войникът лежи, а пред очите му вместо буците сива земя е училището, в което тъкмо е бил назначен за даскал по български език, малко преди да го мобилизират през 1916-а. Виковете на децата заглушават грохота на снарядите, врящи наоколо. И на войника му става почти хубаво.

После всичко изчезва. Деца, шрапнели, взривове. И плешивото плато, наречено Добро поле. Някога може да е било добро. Днес не е. Днес е просто ад.

Но... животът се връща. Рязко, болезнено. Очите му са пълни с пръст. Още е жив. Колкото да осъзнае, че не може да мръдне, защото е затрупан. Дали съзнателна мисъл, или чист животински инстинкт, го кара да почне да върти глава и ръце, за да освободи малко, миниатюрно местенце за гръдния си кош под тонове земя. Място за дишане. Милиметър след милиметър; болка, вдишване; болка, издишване. Все по-малко. Все по-страшно за буден човек. Миг преди пак да изгуби съзнание, усеща, че котка мачка гърба му. Не, не е котка, куче е... или мечка. Мечешки нокти дерат шаячния шинел. После – край. 

И – пак начало. Свестява се от друсането. Лежи по гръб, гърдите му са свободни. Диша. Друса го носилка, горе е септемврийското небе, четирима около него тичат нанякъде, а на коланите им, като мечи нокти, се подмятат шанцовите лопатки. Носят го с главата напред, което войникът приема за добър знак. А там, някъде над десния си чепик, вижда лицето на брадатия Миле от Битоля. Мръсно, кърваво, но ухилено лице. „Немой са да ми умираш, Тоте! Ако са умреш, ке ти скъцам главата! – вика Миле. И добавя: – Яс те ископав, сега яс ли повторно да те закопам? Е па мръзи ме!“

И вместо писък на куршуми и вой на снаряди Тоте чува смях. Гърлен, лютив македонски смях. Ангелски. Четверогласен.

После за войника Тотю следва лазарет, изгубена война и прибиране вкъщи. Става учител по български език. Дали е имал посттравматичен стрес? Не се знае, по това време болестта е непозната, за разлика от инфлуенцата. Знае се, че спира да пуши, да пие и да псува. Абсолютно. Тотално. И че от всички българи най обича македонците. Все повече чете. Започва да купува и трупа. Не предмети, а книги и вестници. По-късно се жени. Ражда му се син и се налага да прибере вестниците в мазето, за да освободи място за жената и детето. Добре че след 1945-а вестниците му писват – всички пишат едно и също. И той ги отказва, омерзен. Книгите обаче не. Пълни събрани съчинения на Достоевски, Чехов, Юго – издания от 30-те. Също и Майн Рид, Карл Май, Джек Лондон – с „я“-товата гласна и носовките. И една корава тухла със заглавие „Тъй рече Заратустра“. Когато се появява първият внук през 64-та, синът му пробва македонска въпросителна интонация: „Татко, ще го кръстим на тебе? Тотю, нали?“. А бившият войник, седнал в спартанския си стол, поглежда над кръглите очилца: „Ами! Това име е демоде. Измислете нещо по-модерно“. И се връща към книгата, която чете. Синът му вижда корицата. Жан-Жак Русо. „Емил, или за възпитанието“.

„Дядо – казах един ден, когато бях на около 20, горе-долу бях наясно със себе си, а България се променяше. – Дядо, мисля да се насоча към журналистиката.“ Той надникна над очилцата си и отвърна: „Мойто момче, не знам чувал ли си сентенцията на Киркегор „По-добре дъщеря еди-каква си, отколкото син журналист“. Но ти си знаеш“.

Днес, години по-късно, след дълъг журналистически стаж, аз нарамвам бояджийската стълба, нагласям антивирусната маска и отивам да работя. Не псувам дори наум. Дядо ми уважаваше живота, какъвто и да е той.
Exit
Exit >
Жив

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ