Докога мога да чакам, доколко мога да търпя

Пасивно общество, оставящо бъдещето си в ръцете на единици, винаги е в опасност

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 19 December 2020 11:37 >
Докога мога да чакам, доколко мога да търпя
  На Андреа Стоева ѝ предстои дипломиране в катедрата "Политология" на Софийския университет, в която специализира "Европейска интеграция". Завършила е ГПЧЕ "Симеон Радев" в Перник с профил английски и френски език. Интересува се от националния и европейския политически процес и от възможностите за подобряване на гражданското участие в тях.
Андреа Стоева



„… кое е най-страшното нещо – търпението...“


Сара Уотърс


Някой беше казал, че на търпението следва да се гледа като на добродетел. Пропуснал е обаче да поясни, че положителната конотация на това морално качество се изчерпва, когато то започне да възпитава в индивидите свръх търпимост, впоследствие и вредна апатия към всички процеси, които рефлектират върху съществуването им.


В този ред на мисли е редно да си зададем два въпроса – в какво се изражда търпението щом не води до градивност, а до стагнация и колко време е нужно да го осъзнаем, за да избягаме от пасивния курс, по който се движим като общество?

Вадейки тези разсъждения от философската им рамка и прилагайки ги в социално-политически контекст, ще придобием представа кога и при какви условия сме склонни да трансформираме недоволството си в съзидателни действия, които да са разумният  отговор на неприемливата реалност.

Чрез поколенчески подход ще направим сравнение на нивата на търпимост към социално-политическите процеси на четири генерации – бейби буумъри, поколение Х и поколенията Y и Z. В крайна сметка всяка от тях е градивна клетка на обществения колектив и изключването ѝ от настоящите разсъждения би редуцирало обективността на текста.

Буумърите, или родените между 1945 и 1965 г., основателно са разглеждани като „безгласно“ поколение. Това са личности, развили се в условията на тоталитарен режим, нетолериращ идеята за промяна на статуквото, напротив – буквално „режисиращ“ битието им, никога не получили шанса да определят хода на живота си. И е естествено в такива условия индивидът да няма мотивация да търси по-добра алтернатива за обществото и в частност за себе си. Кой би искал да промени ред, внушаващ равенство за всички?

Тази измамна и хиперболизирана картина на обществените отношения достига до своя логичен завършек в края на 80-те, а тоталитарното послушание, за наша радост, остава възможно единствено в оруелската и подобни дистопии и е почти невъзможно за възпитаване в следващото поколение – генерация Х.

Времената се менят, с тях и осъзнатостта и гласът на масите. Промените след 1989-а поставят началото на демократично гражданско общество, което веднъж извоювало свободата си, е в постоянна готовност да я брани и да проявява нулева толерантност към онова, което я заплашва.

Това е и точката на пречупване на търпимост в българските граждани, или поне в онези мислещи хора, чиито усилия довеждат до 10 ноември. Техен е гласът, който буумърите намират, те са и ядрото на огромната гражданска енергия, поставила основите на българската демокрация.

Подобни действия, показват колко важно е гражданското общество да бъде активно и критично към водените политики, не само в качеството си на суверен, но и като едно разумно цяло, загрижено за благосъстоянието си. Затова и първите години на Прехода се характеризират с интензивно социално предприемачество, насочено към запълването на политическите пропуски на управляващата класа, доскоро приемани без съпротива.

Това е урокът, завещан ни от поколението Х – промяната е възможна, само когато сведем до минимум поносимостта си към вредни за всички ни практики.

Дали е разбрано ценното им послание, може да съдим по отношението на наследниците на „бащите“ на демокрацията към настоящите политически и социални процеси.. Позволявам си да разглеждам поколенията Y и Z в една категория въпреки възрастовата разлика заради наличието на важен общ знаменател – оформянето ни като личности и граждани в условията на  устройство, чиито принципи предполагат, че сме свободни да критикуваме и променяме онова, което намираме вредно за себе си и социума. Въпросът е обаче – правим ли го, т.е. използваме ли механизмите на демокрацията, спечелени на барикадите, или продължаваме курса на равнодушно бездействие, надявайки се друг да води и печели битките ни?

И ако досега в говоренето си за първите две поколения спазвах дистанция, обусловена от времевата пропаст между нас и тях, в размишленията си за младите хора ще разчитам на директни впечатления.

Възлаганите надежди на младите у нас са големи. Имайки достъп до образование и безброй източници на информация, от нас основателно се очаква да сме знаещи и критични. Да можем да взимаме информирани решения и да притежаваме умения и мотивация да коригираме грешните такива. Наша е и отговорността да идентифицираме дефектите в системата и да ги отстраняваме. И въпреки че това е едно прекрасно разбиране за функциите и значимостта на "младите образовани хора", то в голяма степен е невярно.

Песимистичната ми нагласа не се основава на многобройните социологически проучвания, определящи младите като политически неангажирани. Изхождам от лични наблюдения върху връстниците си – в по-голямата си част хора без базисна политическа и социална култура, възпитани в недоверие към институциите и лишени от способността да осъзнаят индивидуалната отговорност на всеки при задаването на дневния ред. Когато не осъзнаваш проблемите, не търсиш решения и проявяваш търпимост към вредното им съществуване. Резултатът от това е обособяване на паралелен социум, чийто дневен ред е незасегнат от явленията, компрометиращи свободата и качеството на демокрацията и мотивиращи хиляди наши съграждани да протестират.

Това е генерализация, която някои биха определили като неуместна и неприемлива – и с основание. В България има млади хора, осъзнаващи нуждата от промяна и търсещи пътища към нея. Именно те са онзи светъл, положителен пример, от който всички се нуждаем, за да се прекъсне тенденцията на пасивност, непозволяваща ни да дадем категоричен отговор на въпроса: връщаме ли се към безгласието на буумърите, или заветът на Прехода е разбран.

Затова от фундаментално значение за обществото ни е включването на адекватно политическо образование в учебните програми. Напред във времето то ще осигури превес на разумната мисъл над  агресивното арогантно невежество, в случаите когато трябва да се взимат решения, засягащи общото ни добруване.

Да търпиш и да чакаш е вредно, най-вече когато бъдещето ти принадлежи и от теб зависи съхранението на демократичният ред, гарантиращ свободата и правата на теб и децата ти. Пасивно общество, оставящо бъдещето си в ръцете на единици, винаги е в опасност.
Exit
Exit >
Жив

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ