Стратегия на успеха

Текстът е публикуван в бр. 2 на сп. Business Global.



Юлиан Попов Юлиан Попов е председател на борда на Европейския институт за ефективност на сградите, политически съветник на Европейската климатична фондация, бивш служебен министър на околната среда и водите, един от създателите на Нов български университет, въвел модерното дистанционно обучение в България. Два пъти е класиран от брюкселската агенция Euractiv като една от най-влиятелните фигури в европейската енергийна политика, автор и съавтор на няколко книги.



Европейската зелена сделка, превеждана също като „пакт“, е мистериозна разделителна сила в европейското общество. Всички говорят за нея, едни я хулят, други страстно я подкрепят, трети се страхуват от онова, което тя ще им нанесе. Както много други евронеща и Зелената сделка е представена зле, с опаковка, която казва едно, и съдържание, което сякаш е нещо друго. Какво е все пак тази сделка, какво ще ни донесе и ще ни струва, и сделка ли е?

Преди всичко Зелената сделка е


етикет, залепен на множество европейски политики


свързани предимно, но не само, с намаляването на парниковите емисии, към които е прибавена нова, по-висока амбиция за 2030 г., предложение за европейски закон за климата и механизъм, който да намали възможността на стоки с висок въглероден отпечатък, произведени извън ЕС, да влизат на по-ниски цени в ЕС. Това е най-общо.

Европейската зелена сделка има и още две други важни особености. Първата е, че нея още я няма. На 11 декември 2019 г. Европейската комисия предложи стратегията за сделката, която все още се обсъжда. Втората особеност на Зелената сделка е, че тя е един вид политическа рамка за ред конкретни стратегии и финансови инструменти – например за следващия европейски бюджет и за фонда за възстановяване от кризата.

Лоша ли е Зелената сделка за българския бизнес? Този въпрос няма прост отговор. Зелената сделка ще наложи по-строги, но отдавна очаквани стандарти върху редица производства. Тези стандарти от една страна,


ще затруднят някои компании, от друга, ще ги тласнат напред


От това как компаниите ще реагират на променящите се стандарти, ще зависи до голяма степен техният успех. Германската автомобилна индустрия например години наред лобираше срещу електрификацията на транспорта, противопоставяше му се и сега е на ръба на оцеляването. „Тесла“, „Тойота“, южнокорейската и китайската автомобилна индустрия реагираха много по-рано и по-решително на онова, което очакваме от Зелената сделка, и сега просперират. Подобен е и примерът с офшорната вятърна енергия, която се разви предимно в страните около Северно море.


Тези, които реагират умно и навреме, успяват


Европейското финансиране, в значителна степен свързано със Зелената сделка, се очаква да донесе на страната около 29 млрд. евро в следващите 7 години. Не всички пари непременно ще стигнат до България, а и (неголяма) част от тях страната ни ще трябва да плати обратно. Доста гласове твърдят, че тази масивна сума само ще корумпира още повече институциите. Този риск съществува с всяка сума публични средства.

Проблемът, който страната трябва да реши, е не колко пари да вземе и колко ще й се наложи да върне, а за какво ще ги използва. И цялата сума да дойде у нас даром, ако не бъде използвана умно, може да нанесе повече вреда, отколкото полза. И половината да се озове у нас, дори и да трябва всичко да върнем

ако бъде умно инвестирана, може да преобрази икономиката

и съответно благосъстоянието на българите и да реши ред сериозни проблеми, включително да обърне демографския срив.

Какво обаче означава умна инвестиция в контекста на Европейската зелена сделка, многогодишната финансова рамка (европейския бюджет от 1,1 трилиона евро за 7 години) и Фонда за следващото поколение (възстановителния фонд от 750 милиарда евро)?

Европейската комисия, особено под натиска на „стиснатите“ държави, настоява средствата да се харчат планирано, обосновано и за определени цели. Най-общо целите на Зелената сделка са парниковите емисии да стигнат нетно нулево равнище до 2050 г., икономическият растеж да се откъсне от растежа на емисиите и никоя социална група да не загуби от прехода.

Тези наглед скучни и отвлечени цели имат някои много конкретни измерения. Европейският съюз иска да развие високотехнологична индустрия и рязко да напредне в глобални конкуренти сфери – като технологиите за съхранение на енергия, зеления водород, дигитализацията, електромобилността, офшорната вятърна енергетика, биоикономиката и свързаните с всички тези области научни изследвания.

Европейската комисия предложи например


отделна стратегия за водорода


Тя предполага нарастване на европейската водородна индустрия, базирана на зелен водород, или водород, добит главно с възобновяема енергия, от сегашния ѝ оборот от 2 млрд. евро до 140 млрд. до 2030 г. Това е смайващ растеж, който ще повлече след себе си широк спектър от съпътстващи индустрии и технологии.

Европейският съюз се движи и към интеграция на електроенергийните си пазари не само в рамките на ЕС, но и с някои съседни страни, например Западните Балкани и Украйна. До 2030 г. е много вероятно да се появи интегриран електроенергиен пазар с Турция. Великобритания, която вече е извън ЕС, ще остане в този пазар. Други страни, възможно от Северна Африка или Залива, могат да се присъединят. Подобна интеграция ще изтласка напълно не само въглищата от енергийния сектор, но в значителна степен и природния газ, чиято употреба в ЕС се очаква да се свие с поне 1/3 до 2030 година.

Европейската енергетика се преобрази през последните пет години, но онова, което я очаква през


следващото десетилетие, ще бъде още по-изненадващо


и разтърсващо. Химическата, циментовата, стоманената и други индустрии ще се трансформират дълбоко. Рязката трансформация, която в момента преживява автомобилната индустрия, дава известна представа как ще се разтърсят други индустрии.

Къде се намира България в тази технологична свръхдинамика, икономическа криза и трансформационен шанс или риск? И какво може да направи, за да се възползва от уникалната възможност, която ударното финансиране от ЕС й предлага?

България е в тежко състояние по ред показатели, обикновено на дъното или сред последните 2 – 3 членки на ЕС – доходи, образователни стандарти, достъп до интернет, дистанционна работа, научни изследвания, корупция, свобода на словото и какво ли още не. В същото време


няколко български сектора се развиват необичайно добре


Дигиталните индустрии е един от тях. Автомобилната промишленост е друг. Независимо че не произвеждаме крайния продукт, колата, която излиза на четири колела от завода, производството на части за автомобилната индустрия нараства много бързо. Електротехниката и електрониката са друг подобен пример. Индустриалните клъстери, в голяма степен следвайки примера на индустриалните зони около Пловдив, също започнаха да се развиват бързо.

Тези сектори успяват не в резултат на държавна политика, а независимо от нея. Държавната политика е вяла, а понякога, като например в енергийния и строителния сектор, е по-скоро затормозяваща напредъка. България хвърля огромен ресурс в това да запази енергийните си износни и транзитни позиции с проекти от типа на „Белене“ и „Турски поток“ или в опити да съхрани въглищната си индустрия, вместо да се насочи към успехите на предприемачеството, аутсорсинга и новите технологии и да ги подпомогне с инфраструктура, качествено образование и професионално обучение и адекватна регулаторна рамка. Успехите на българския бизнес остават

успехи на предприемачите и на чуждите инвеститори


които използват относително евтин и компетентен труд. Интересен например е случаят със соларната енергетика. България е една от водещите страни в света в сферата на соларния инженеринг, ако сравняваме постиженията на българските фирми спрямо населението на страната или размера на икономиката й. Български фирми са изградили поне 7 – 8 пъти по-голям соларен капацитет извън България, отколкото всичко, изградено у нас. Този факт остава напълно пренебрегнат и дори непознат у нас. Други любопитни случаи са успехите в производството на батерии или на велосипеди, както конвенционални, така и електрически. Това са продукти, които са ключови за успеха на Зелената сделка. Ние знаем малко за тях, не им помагаме, често им пречим.

Зелената сделка съвсем не се ограничава с въглищните централи и възобновяемата енергия. Тя обхваща и качеството на жилищата, тежък проблем за нас, земеделието, хранителната промишленост, биогоривата и цялата сфера на биоикономиката, биоразнообразието, транспорта, качеството на въздуха, научните изследвания и социалното неравенство. Това са свързани сфери, които могат да бъдат рязко развити с подкрепата на ЕС. Това обаче не може да стане с харчене и усвояване, а само с


умно и прозрачно инвестиране на публични средства


които трябва да привлекат многократно по-големи комерсиални инвестиции. Националната стратегия по отношение на Зелената сделка трябва да се облегне именно на тези успехи, а не на опити да се компенсират дупки в бюджета или да се поддържат залиняващи индустриални сектори. Правителството, опозицията и всички, ангажирани под една или друга форма в изработването, подпомагането или критикуването на националната стратегия за Зелената сделка, би трябвало да се вгледат в успехите на България и да им дадат допълнителен тласък и пространство за тяхното развитие. В момента правителствената позиция за Зелената сделка спира развитието, не го тласка напред. Страхът от промяна, шумно оркестриран от разнообразни държавни и индустриални „експерти“, продължава да определя тактиката „да отмине бурята“. Тази тактика на предпазливо усвояване на средства днес може да задържи България в едно провлачено икономическо състояние, обезлюдяване и свити доходи десетилетия наред.

България има нужда от стратегия на успеха, не стратегия на заинатената компенсация. А стратегия на успеха се гради върху съществуващия успех, не върху залеза или преразпределението. България не може да стане водещ играч в природния газ, атомната енергетика или въгледобива. Границите на масовия туризъм са достигнати и вече само рушат градската и природната околна среда.

Добрата новина за България е, че индустриалният ѝ потенциал, стремежът й да привлече инвестиции в сфери с висока принадена стойност и копнежът ѝ да възроди българското село в голяма степен съвпадат с целите на Зелената сделка. Това означава, че и финансовите механизми на ЕС могат да помогнат на страната ни да се преобрази чрез високотехнологични нисковъглеродни индустрии. Подобна стратегия и трансформация не само


ще ускори икономическия растеж, напълно възможно до над 5% или 6%


но и ще привлича така необходимия за този тип икономика талант. Това ще рече задържане, завръщане и привличане на млади и образовани специалисти и на техните семейства. В крайна сметка, Зелената сделка би могла да реши и демографския проблем на България.

Умната стратегия за България трябва и да е радикална. „Трябва да остане по нещо за всеки“ или „трябва да има по много за някои“ ще доведат до провал, задълбочена корупция и пълна институционална склероза. Качествено образование, бърза дигитализация, разбиване на монополите, привличане на технологичен талант и максимална прозрачност могат най-сетне да превърнат българската икономика в онова, за което все се чудим защо не е дошло като дар след влизането ни в ЕС.