Животът отвъд е свободата отвътре

Днес вече няма емигранти – точно както преди векове, – а преселници или пътешественици. „Отвъд“ ме привлича да го опозная и разбера. Мога да го харесам или не, да го пожелая или да го отхвърля, но изборът е мой. И свободен.

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 30 October 2020 14:20 >
Животът отвъд е свободата отвътре
Източник: Виолета Апостолова
Мария Касимова-Моасе е дъщеря на актьора Хиндо Касимов и на режисьорката от БНТ Сета Илиева. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Журналистическата ѝ кариера започва във в. „Стандарт“ през 1995 г. После работи в лайфстайл списание „Едно“. Била е главен редактор на българското издание на френското списание ELLE, както и на Капитал LIGHT и НЕЯR.

Завършва обучения по етикет, протокол и имиджмейкинг в Лондон и Брюксел и става сертифициран консултант, от 2011 г. води обучения. Автор е на две книги - „Близки срещи със смесени чувства“ и романа „Балканска рапсодия“, както и на комедиен аудиосериал „Записки от Шато Лакрот“. Занимава се активно с темата за домашното насилие. Омъжена е втори път и заедно със съпруга си в момента живее предимно във Франция. 

Текстът е публикуван в брой 1 на списание BusinessGlobal

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ

„Омъжи се, маме, за чужденец!“ Тази често повтаряща се реплика на майка ми е белязала порастването ми. Казваше я унесено, винаги по един и същи леко поетичен начин, като припев в народна песен. И не защото хранеше ненавист към българските мъже, съвсем не! Просто да се задомиш за някой „отвъд“, за нея беше вариант да се спася от живота в социализъм, който ми предстоеше в България. Един вид безболезнено, легално бягство, при това на крилете на любовта…

Е, времето се промени, а в първите му свободни години, онези на голямата надежда, че животът ни ще е красив, справедлив и щастлив, аз се омъжих за българин. Животът ми започна полека да влиза в отъпканото корито на правилните неща – семейство, дом, едно дете, после второ… Да излезеш в чужбина, вече не беше проблем, стига да можеш да си я позволиш като турист. Пък аз можех. Светът отвъд полека започна да ми става близък. Слезе от картинките в цветните туристически брошури, които баща ми навремето носеше от всяко свое пътуване и върху които можех да си представям и мечтая с часове. Онази неземна красота, която съзерцавах в снимките на разни европейски градове, ми ставаше обкръжение, а малките ресторантчета и кафененца по живописни площадчета и улички се превърнаха в мои любими места, на които ходех често. Енигматичната, вълшебна „чужбина“ от детството ми се прероди в още много мои си места, на които бях щастлива да се връщам, да водя приятелите си, да пристигам неочаквано, а там някой да ме разпознае и да ме поздрави с широка усмивка. 

Животът ми изглеждаше подреден, донякъде щастлив и доколкото е възможно, красив. И да, видимо свободен. Нямаше нужда да се омъжвам за чужденец, както си мечтаеше мама. А и нямах никакъв вътрешен порив да емигрирам. 

Да поживея тук и там за по няколко месеца - да, но не непременно да „напусна“, да се „преместя“, да „затворя“ една страница в България и да „отворя“ друга на някое ново място, където най-новото съм аз самата. 

Животът обаче е дявол, който не търпи да му е скучно. Така след няколко години се оказах омъжена повторно… за чужденец! Не поради майчиния завет и мотиви, а по любов. Историята е дълга и приятно романтична, но в името на целта на този текст ще я сведа само до информацията, че първоначално не аз емигрирах, а съпругът ми. Каза, че аз имам кариера и установен живот, в който е далеч по-лесно той да се имплантира. Ами… речено – сторено. Така моята България първоначално се оказа „чужбината“, в която се премести да живее моят съпруг от Франция. И любимата ми София замести неговия роден Париж…

Три години по-късно в една мразовита неделна сутрин мъжът ми ми каза, че май е добре да се преместим някъде другаде. Когато го попитах какво го кара да мисли за това, той ми отговори: 

„Тук ставам по-лош човек“. Не дупките по улиците, не ужасното шофиране, не битовите неуредици, нацупените физиономии и тегавата администрация! Всичко това заедно, отразено у него самия, беше довело до осъзнаването, че това място те прави да си по-грозната версия на себе си. Не ми трябваха повече обяснения. Трябваше да сменим заедно мястото.

И го сменихме. Аз не съм типичният емигрант. Тръгнах със съпруг, който идва от Западна Европа и я припознава като родина. Не се наложи да продам нищо свое, за да имам „бели пари за черни дни“. Не търсех дори работа, защото бях организирала така нещата в живота си, че да мога да работя това, което обичам, в България, и в същото време да живея на разстояние от нея. Беше нещо като физическа, санитарна дистанция. Начин заразната ми родина да спре да разболява човека, с когото съм решила да прекарам живота си. А и начин да се оттласна от кашлящата от неуредици и политически игри моя родина. И със силния си български имунитет на вечно оцеляваща при всякакви битови обстоятелства да се прелокализирам там, където ще ми е по-спокойно, по-подредено и по-приятно за живеене.
1 2 3
Exit
Exit >
Жив

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ