Covid-19 и бъдещето на Църквата

Казват, че пандемията щяла да премине, но светът няма да е същият. Но това е само една от възможните прогнози – най-оптимистичната. А песимистичната, най-песимистичната е, че учените в глобален мащаб няма се справят с вируса и светът ще остане в една перманентна карантина, с непредвидими последици за цялата цивилизация. Каквито и да са прогнозите, светът наистина няма да е същият. Той вече не е същият. А Църквата – тази, която не е от този свят, но е свързана с този свят, – дали тя ще бъде същата?

Досега християнски лидери и на Изток, и на Запад реагираха твърде адекватно на предизвикателството, защото, както заяви Вселенският патриарх Вартоломей: “... изпитанието е не за вярата, а за вярващите. Не за Христос, а за нашите християни. Не е за  Богочовека, а за нас – хората“. 

Достъпът на богомолци до храмовете бе ограничен за християните от всички деноминации, за евреи и мюсюлмани. Западна Европа преживя един безпрецедентен Великден – с пусти храмове, в които отекваха самотните молитви на свещениците. Иде ред и на православния Изток. Поне в онези страни, които се съобразиха с призива на властите и затвориха църквите за миряните, спряха потока от поклонници към манастирите и започнаха да излъчват богослуженията си онлайн. В края на април за мюсюлманите започва Рамазанът, по време на който общите молитви са повече, организират се и общи вечери. Но не и тази година. 


Служба на Цветница: Патриарх Неофит води празничната Света литургия в катедралния храм „Св. Александър Невски“ по случай големия християнски празник Вход Господен в Йерусалим.
За хората, които смятат, че няма Бог, подобна мерки са като да спреш някого от разходка в парка или в планината. Но за вярващия човек това е истинска колизия. Особено при християните. И в другите две монотеистични религии има и молитва, и пост, и даване на милостиня. Но само в християнството има литургия – най-важното събитие за вярата – принасянето на хляба и виното от всички и за всички, превръщането им по тайнствен начин в тяло и кръв Христови. Това тайнство се нарича Евхаристия, тя е сърцето на литургията, която е сърцето на Църквата, която е общност от вярващи. Затова в християнския свят така драматично се възприе ограничаването на богослуженията и затварянето на храмовете.

Глобално се разгоря и дискусия за начина на причестяване в настоящите екстремални условия – дискусия, която само формално беше за прословутата лъжичка за причастие. В поместни църкви като Руската, Румънската, Гръцката, Албанската – там, където сред клира има достатъчно всепризнати авторитети, а богословието им е от най-висока класа – съумяха да не робуват на традициите.

Едни решиха лъжичката за причастие да се дезинфекцира със спирт за всеки вярващ, други се върнаха към древната традиция за приемане на тялото и кръвта Христови без лъжичка, трети веднага изнесоха всички богослужения извън храмовете, при спазване на дистанция между вярващите от по 2 метра. Все пак християнството познава близо 200 литургични практики, а не само 2, както е у нас. Да не говорим за изобретателността на католически духовници, които служиха на открито по кварталите, а хората участваха в богослуженията от балконите си. Уви, подобна висота в духовната грижа за паството Българската православна църква не прояви...  

Различният подход на отделните поместни църкви показа, че християнството е многообразие и свобода – свободата да нагодиш спрямо обстоятелствата хилядолетното наследство на Църквата, да измениш наглед неизменимото, запазвайки неприкосновена единствено Библията, защото тя е откровение на Бога към света. А в нея пише, че не човекът е създаден за съботата, а съботата – за човека, т.е. вековните църковни ритуали и традиции не са константни, подлежат на динамика и промяна според потребностите на времето.

Тази свобода е дадена на човечеството от Христос. И тя трябва да бъдe отговорът на Църквата във времето на пандемията. Едно непредвидимо продължаване на ограниченията неминуемо ще съхрани настоящото положение – храмовете да бъдат основно достъпни за свещениците, а богомолците в тях – все по-малко. И то не поради маловерие, а поради предпазливост и отговорност към другия. Това обаче ще руши Църквата като общност – като духовно стадо, сплотено около своя пастир. За да не се разпръсне то, трансформациите са неизбежни – дори по отношение на принципите, по които функционира Църквата. 

Протойерей Добромир Димитров, който служи в българската православна мисия в Кент, Великобритания, казва, че времената са нови и Светият Дух ще ни помогне да се вземе най-правилното решение. Възможно е енориите да бъдат раздробени на множество малки църкви – общности от по десетина вярващи, обгрижвани последователно от свещеника в нечий дом или в кварталната градинка (дори), без да се събират в храма. Възможна е дори онлайн алтернатива – духовникът да отслужва от дистанция светата литургия, а вярващите да участват в нея от домовете си, но със свои хляб и вино. 

Архиепископът на българския клон на Вселенската съборна църква на Христос – Христо Писаров, припомня, че за богослужението разстоянието и количеството нямат значение. Съществена е молитвата, която изрича свещеникът и с нея призовава Светия Дух да превърне хляба и виното в тяло и кръв Христови – т.е. олтарната маса на храма може да бъде заменена с множество домашни олтарни маси, а вместо едната чаша на причастието да има множество чаши. Защото именно чрез молитвата и вярата на общността, макар и от дистанция, те стават неделимо цяло, както е един и Господ. Най-неочаквано злокобният Covid-19 може да провокира духовни трансформации, които не можем да предвидим. 

За ревностните пазители на традициите подобни перспективи са сатанинско дело – подкопаване на строго регламентирания и йерархизиран свят на Църквата. Но авторитети като папа Франциск показаха, че това не е невъзможно. Защото в досегашния си вид Църквата има съмнително бъдеще. Особено ако от нея продължават да очакват и държавно-охранителни функции, както е в повечето страни с традиционно православие, или да бъде източник на електорално влияние, както е в САЩ. 

Християнството има бъдеще само ако напомни на човечеството, че още при Сътворението Бог е отредил на човека да бъде стопанин на света, да се грижи за земята, върху която живее, но да не разхищава благата ѝ. Това може да е опасно за глобалната икономика и устоите на политическия свят, с който сме свикнали, но е съдбовно за човечеството. И би се случило, ако Църквата бъде все повече общност от човеци за човеци, отколкото Институция.


Текстът е публикуван в брой 13/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите от петък в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.