Всяко дете е ценно и държавата не може да си позволи да изгуби този талант

Държавата има нужда от помощ на много нива и бизнесът трябва да поеме своята отговорност в образованието, казва Евгения Пеева, ръководител на "Заедно в час"

Иглика Горанова
Иглика Горанова / 24 February 2020 12:03 >
Всяко дете е ценно и държавата не може да си позволи да изгуби този талант
Евгения Пеева-Кирова е завършила "Икономика, политология и социология" в Харвардския университет. До 2010 г. работи като бизнес консултант в международната компания McKinsey & Company, където съветва водещи фирми и организации в различни сектори – от технология и фармация до индустриална електроника и нестопанска дейност. През 2010 г. основава организацията "Заедно в час", на чийто управителен съвет е председател и до днес. Мисията на "Заедно в час" е да открива, обучава и развива способни и мотивирани професионалисти, които да работят дългосрочно за положителната промяна на образованието у нас. През 2018 г. Пеева е отличена като "Млад мениджър на годината" в годишния конкурс на Фондация "Еврика", през 2012 г. е "Жена на годината" в категория "Общество", включена е в селекцията на "Форбс България" "30 под 30". Член е на Настоятелството на Американския колеж в София.

- Г-жо Пеева, защо решихте да оставите работата си като успешен бизнес консултант в международна компания и да основете "Заедно в час"? Какво Ви мотивира да се заемете със социално предприемачество?
- Преди 10 години ме вдъхнови възможността да се върна в България и да се занимавам с нещо, за което истински ме е грижа – подкрепящо образование, което развива хората цялостно. Още от гимназиалните години вярвам, че образованието е път към човешкото щастие, към успеха и към просперитета. Затова възможността да се върна в България, за да създам нещо от нулата в сфера, в която вярвам, силно ме мотивира. Тази възможност нямаше да я има, ако фондация "Америка за България" нямаха нагласата да се създаде подобна организация у нас. Те ме поканиха и имаха готовността да инвестират в "Заедно в час". Ако тогава нямаше много сериозен донор, който да подаде ръка и да каже, че е готов да подкрепя нещо ново, което ще допринесе за развитието на обществото, създаването на тази организация не би се случило.
Следваме Евгения Пеева, защото:
- Ръководи успешно основна неправителствена организация, работеща за модернизирането на българското средно образование.
- Строи мостове между държавата и бизнеса в образователната сфера.
- Е пример за всички, които искат да се върнат в България, за да бъдат успешни както за себе си, така и за страната си.

- Наблюдаваме напоследък ожесточен сблъсък в неправителствения сектор между традиционни организации от либералния сектор с други организации, които наричат себе си родителски и традиционни и които се борят срещу образователни програми с мотиви, че те са "джендърски". Докъде ще доведат тези сблъсъци?
- Гражданският сектор у нас все още се развива, като в последните десет години този процес е особено активен. Нормално е всички актьори в него да се учат как да взаимодействат едни с други. Характерното за демократичния процес е, когато се тръгва от несъществуваща база, всички трябва да се учат как да се събират с други хора, с които споделят общи интереси, как да общуват помежду си, как да поставят исканията си по един градивен начин, как се търси общото, а не различното. Това е процес на учене, който отнема доста време. Неизбежно е да има такива сблъсъци особено в общество като нашето, в което има доста разделителни линии. Много се надявам, че тези турбуленции ще провокират процеси в посока на обединяване. Чета от доста време и различни статии, в които например бизнес организации или професионални обединения обвиняват организации от гражданския сектор във вредни за обществото действия. Правят се обобщения, от които излиза, че организациите в неправителствения сектор са лоши, а целият бизнес е добър. Това разделение по сектори не е полезно никому, защото във всеки сектор - било то бизнес, публичен, неправителствен - има градивни организации с добри лидери, но има и такива, които са се вкопчили в много тесен интерес. Често просто защото последните имат по-силен глас задушават реално допринасящите за общото благо и обединяващи се хора. Затова е много важно всички, които виждат някакви проблеми, да си говорят, да се обединяват за решаването им и да не правят неверни обобщения. Трябва да имат критично мислене. Любима моя фраза, още от създаването на организацията ни, е да "оставим егото в кошчето". Да оставим личния интерес и емоция - да се "качим на балкона", да се дистанцираме от моментни реакции, да погледнем проблема в неговата цялост. За публичните институции, за родителите, за учителите и за редица неправителствени организации такъв голям проблем например е неходенето на децата в училище. Ние имаме една публична услуга, която не успява да обслужи учениците и те не посещават училище редовно. Какво правят отделните сектори и играчи в момента? Те се опитват по свой начин да адресират този проблем и много рядко застават на една маса, за да си говорят как да се излезе от тази ситуация с общи усилия. Някак си убягва фактът, че ако някой дойде в твоя дом и те критикува, че детето ти не ходи на училище, е логично родителите да започнат да се противят, защото не се чувстват зачетени като личности. Но ако се подходи по друг начин – да се научим първо да са зачитаме като хора и да намираме общото, а не различното помежду си, по-лесно ще вървим към решения.

- Над 40% от българските ученици са функционално неграмотни и не могат да осмислят текстовете, които четат. Какво му е сбъркано на българското образование?
- Не бих казала, че образованието ни е сбъркано. Светът се променя динамично и в глобален план е предизвикателство пред образователните системи да са в крак с настоящето. Една образователна система се гради от хората, които работят в нея. В общия случай това са хора с поне 4-годишна подготовка, с дълъг стаж като преподаватели и без нагласа да учат цял живот. А за учителите обновяването на подходите е ключово умение, което у нас не е развивано целенасочено. Така че не системата е сбъркана, а ние не успяваме да реагираме адекватно на реалността. Допреди 20-30 години системата е работила добре, проблемът е, че и сега работи по начина отпреди 20-30 години. А междувременно имаме бурно индустриално, научно и технологично развитие на обществото, които правят неадекватни старите подходи. В учебните програми до 2015 г. акцентът е бил върху усвояването на знания, разбирано като запаметяване и възпроизвеждане на информация, която някой е преподавал по традиционен начин – застава пред класа, чете бележки и пише на дъската. Но от поне 15 години това не е критично важно умение, защото голяма част от информацията може да се намери лесно в редица източници. На преден план излиза умението да отсяваш тази информация, което изисква критично мислене – да се отсява кое е факт, кое е мнение. Ако не умееш това, си загубен. Сред ключовите умения в ХХI век са способността да учиш, да се адаптираш, да си готов във всеки момент да се сблъскаш с несигурност и неяснота, но да знаеш как да си намериш информация. Трябва да се изгражда емоционална интелигентност – как да се реагира в дадена ситуация, как се откликва на нуждите на другите, как се работи в екип. Истината е, че никой от педагозите у нас не преминава през обучение за формиране на такива ключови умения на учениците. В световен мащаб методиките за този тип обучения сега се разработват. Освен това е и много трудно да се измери доколко децата са усвоили всички тези умения. Т.е. изискват се сериозни усилия от страна на педагозите да отговорят на нуждите на времето, а подкрепата към тях в тази посока е минимална.

- Колко време е необходимо, за да стане това обръщане в системата при положение, че профилът на българския учител е жена на 50 плюс, завършила преди промените и без умения да се учи през целия живот?
- Трудно е да кажа колко години ще са нужни. По-скоро се фокусирам върху това дали вървим в правилна посока. Ако сме на прав път, със сигурност ще постигнем някога промяна. Много е важно да можем да проследяваме интервенциите, които се прилагат в системата на образованието, и да сме наясно до какво водят. Това в нашата образователна система не се прави. Имаше опити да се създаде система за оценка на добавената стойност на училищата, която следи за определени параметри и за прогреса по тях. Фондация "Америка за България" например провежда оценки на програмата си "Училище на бъдещето", за да измери ефекта от вложените средства в изграждането на изключително модерни кабинети, лаборатории и други елементи на училищната среда. Но като цяло правенето на оценка на промените на политиките, каквато се препоръчва от Европейската комисия, не е регулярна практика. У нас ние слагаме знак на равенство между дейност и резултат, което не е едно и също.
Приятелите
"Имам приятели по целия свят. Щастлива съм, че имам много приятели и в България. За мен всеки от общността на "Заедно в час" - възпитаници, партньори, съмишленици - е приятел. Приятелят не е просто човек, с когото мога да прекарам една забавна вечер заедно, а човек, на когото дори да се обаждам едва един път в годината по повод на някой празник, знам, че мога да разчитам и да потърся по всяко време, защото мислим в една посока, общуваме искрено и се чувстваме духовно свързани."

- Наблюдаваме желание от страна на директорите за влизане на учебните заведения в списъка на иновативните училища. Това признак ли е на промяна?
- Със сигурност е признак на стремеж към промяна и желание на училищата да работят по нов начин. Ние имаме една система, която до 2015 г. е изключително централизирана и хората в нея са свикнали да изпълнява това, което се казва отгоре. Нарушаването на инструкциите създаваше огромни проблеми. Ето един пример: след влизане в сила на Закона за училищното и предучилищното образование регионалните инспекторати по образованието, които проследяват изпълнението на политиките на регионално ниво, си промениха функциите. Те престанаха да бъдат страшните инспектори, които идват на проверка, за да проследят как се води документацията и да наказват за пропуски. Регионалните звена сега имат подкрепяща роля. Те не санкционират, а правят мониторинг какво се случва в класните стаи и дават предписания. Т.е. тези структури правят преход към нещо ново, непознато за образователната ни система. И го правят със същите хора, които са изпълнявали предишните контролиращи функции. Регионалните инспекторати сега са натоварени също с отговорността за напредъка на учениците и с това да поощряват всяко училище да даде нещо на учениците си. Т.е. те играят в екип с учителите. По подобен начин директорите и учителите, които досега основно са изпълнявали външни зададени детайлно разписани инструкции и правила за работа в училище, се очаква да измислят самостоятелно изцяло нови подходи за организация на учебната среда и процес. Този преход отнема време, защото изисква промяна на нагласите и в осмислянето на променящата се роля на всеки един професионалист в образованието. В този смисъл малките промени в училищата сега са огромен скок предвид системата, която е съществувала до 2015 г. и която не е поощрявала креативността и самостоятелното мислене.
1 2
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ