Писателят и главен редактор на "Сиела" Захари Карабашлиев: Издаването на книги е от последните джентълменски бизнеси

Пише книги – това би било най-непълното определение за Захари Карабашлиев. Освен да създава затрогващи литературни светове, той е сред най-авторитетните лица в българското книгоиздаване, а думите му тежат в обществено-политическия и културния ни живот. При него творчеството и бизнесът вървят ръка за ръка и макар книгоиздаването да "краде” от времето му за писане, именно той бе обявен за Писател на годината – през 2019-а неговите "18% сиво”, "Хавра” и "Жажда” се оказаха най-търсени от читателите според традиционната класация на Столичната библиотека.

– Пред мен са книгите Ви, гледам огнено-бомбено-имперски новини по телевизията и не вярвам на очите си – светът е все по-близо до тотална хавра (бъркотия и пустош), България изпитва неистова жажда (не само от вода), а всичко е, защото човекът, казват някои, използва далеч по-малко от 18% от сивото си вещество – какво се случва, г-н Карабашлиев?
– Ааа, да се разберем – аз отговарям само за книгите си (смее се). А иначе – живеем в единствено възможния от всички светове, този на "сега”. И се случва това, което сме си надробили.

– Защо надробихме точно тази "попара”, при положение че живеем във възможно най-задоволеното и най-мирното време?
– Вероятно има нещо общо със схващането, че трудното време ражда силни хора, силните хора правят по-добро време, а по-доброто време ражда слаби хора. От една страна, има някакво размекване, но от другата е тоталната относителност на всичко. Тоест може така, ама може и иначе. В България логиката е "абе приблизително” – ако приблизително е добре, значи всичко е наред. Ние сме културата на "горе-долу”, на "иди-доди”, на "абе може и така” или "карай да върви”. А това всъщност води до приблизителност и относителност на нашето добруване, докато неизбежно забележим, че приблизителното не е онова, което искаме. Според мен нещата трябва да се правят точно и както трябва, а не горе-долу.
Следваме Захари Карабашлиев, защото:
- Написа три от най-четените съвременни български книги
- Предпочете България и българския език пред кариера в САЩ
- Не забравя родния си град и е съучредител на фестивала "Варна лит"
- Ръководи едно от най-големите издателства у нас и казва "да” на качествени книги от качествени автори.
– А можем ли да се измъкнем от орисията все да сме между едните големи и другите големи, все да искаме да угодим на този, ама и на онзи?
– В географски и геополитически план не можем да се измъкнем от това, а и не трябва. Ако сме в режим на постоянно измъкване, на оцеляване, на мишкуване и т.н., резултатите ни ще са точно такива. Но ако възприемем мястото си като благодатна за нас позиция и тръгваме с нагласата, че можем да се разберем и с този, и с другия, но винаги с ясна ориентация, всичко ще бъде различно. Ориентацията е много важна. А за мен тя е и ясна – единствено евроатлантическа. Вбесяват ме всякакви мрънкания на тема "то и сега е като преди” или "то сега е така, ама преди какво беше”. За мен няма алтернатива на свободата, няма алтернатива на законността, няма алтернатива на Европа, на европейския план. А всичко, от което страда България, всъщност е отсъствието на видима законност.

– А може би и на видимо достойнство. Някак не умеем да стоим достойно въпреки напъните от типа "булгар, булгар”…
– Ха, то е компенсация. Понеже е трудно да видим добри примери в политическо отношение, ние се опитваме да ги намерим в спорта – "мачкай”, Гришо, Бербатов, Пулев… Леко компенсаторно е. Даже комплексарско. Достойнството започва от семейството, от първите седем години. Нашето поколение не го получи. Ние не бяхме възпитавани в лично достойнство. Напротив, учителят можеше да те ошамароса набързо за няма нищо, да те унизи пред всички. Сега е по-друго, но се залита в другата крайност с прекаленото либералничене… Затова попарата, която си надробихме, е ясна. Либерализмът е нещо, което изисква и доза интелигентност, и законност. Ако отсъстват и двете – имаме голям проблем.

– Романите "18% сиво”, "Хавра” и повестта "Жажда” Ви донесоха отличието Писател на годината за 2019-а. Радват ли Ви все още наградите?
– Носи ми радост писането. Наградите, признанията, отличията са бонус и са добре дошли, разбира се, нищо против тях. Но радостта от самия акт на създаване, разказване на дадена история, от момента на зачеването до мига, в който напишеш "край” – дали ще е разказ, пиеса или роман – това е една тиха и неподатлива на описание радост.
Кариерата
Захари Карабашлиев е роден във Варна през 1968 г. През 1997 г. заминава за САЩ. Завръща се в България през 2014 г., когато е поканен за главен редактор на издателство "Сиела". Освен на романите "18% сиво", "Хавра" и повестта "Жажда" е автор и на сборниците "Кратка история на самолета", "Симетрия", "Откат", на есета, пиеси и сценарии.

Носител е на наградите "Роман на годината" на фонд "13 века България" и на фондация "ВИК", на Националната награда "Христо Г. Данов", на отличията "Хеликон", "Цветето на Хеликон", "Комунитас", на театралната награда "Аскеер" и др. Негова белетристика е превеждана и издавана в САЩ, Франция, Германия, Полша, Турция, Словакия, Хърватия, Сърбия, включена е в американската антология "Най-добрата европейска проза 2018", а пиесите му са поставяни у нас и чужбина.
– Книгите Ви имат завидни тиражи, превеждат се, преиздават се – лек и приятен или стръмен и трънлив беше пътят до всичко това?
– Аз пиша от двайсетгодишен, но първата ми книга – романът "18% сиво” – излезе, когато бях на 40. Трънлив и стръмен беше животът ми, а не постигането на някакви литературни успехи.

– Наследихте ли някого, или писането самò Ви намери?
– Разказването е било винаги част от семейството ми – винаги съм бил жаден за истории и моите дядовци постоянно ми разказваха. Четенето започнах още когато не познавах буквите – майка ми четеше всяка вечер, после се научих сам и… така. В писането си се надявам да съм наследник на тези автори, които са ми дали най-много като читател.

– Кои са те?
– Много са, но в българската традиция за мен те са абсолютно ясни – Захарий Стоянов, Йордан Радичков, Виктор Пасков, Павел Вежинов, Евгени Кузманов… наистина са много.

– Помните ли мига, в който осъзнахте, че това е НЕЩОТО и за Вас?
– Като дете тайно си мечтаех да пиша, но започнах да се осмелявам доста късно. Нямах нито самочувствие, нито непосредствен пример – не бях от децата, които пишеха стихотворения, ходеха на поетически лагери, публикуваха в "Родна реч” и т. н. А и ми беше по-интересно да си играя навън, отколкото да се мъча над някоя рима. Просто четях неистово, а и доста "изразително” на глас. Спомням си, имахме един учител, другаря Гавазов, който оставяше по десет минути в края на своите часове за четене на разкази и романи. Почти винаги посочваше мен да чета на глас. Доставяше ми голямо удоволствие да го правя и виждах как децата слушат внимателно, когато историята ги увлича. И как започват да се въртят и да шават, когато им беше скучно…