Нов слух подпали социалните мрежи: имало предложение да се смени името на площад "Славейков" - вместо на писателите, баща и син, да се нарече на Желю Желев, първия ни демократично избран президент. Някои дори повярваха. Дали защото след злополучния ремонт, площадът вече по фасон не отива на двамата достолепни българи, а повече ще подхожда на Желю (както му викаше народът) - нали той не се отличаваше с кой знае каква външност и осанка… Към слуха само липсваше уточнението, че бащата и синът ще станат от пейката, за да отстъпят мястото си на Желев. Нещо като "Стани Да Седна" - така червените пропагандисти наричаха СДС, малко след основаването му.
Излишно е да търсим кой пуска такива слухове. Може би са онези, които още имат "зъб" на първия ни президент и вече трийсет години не могат да му простят, че той беше дисидент, а те не бяха… Точно такива всезнайковци-интелектуалци, служещи вярно на всяка власт, участваха преди време в някаква комисия към общината и отхвърлиха друго предложение, вече истинско и внесено по законен ред – летище София да бъде наименувано Желю Желев.
По света има практика летища да се именуват на президенти: нюйоркското е "Кенеди", парижкото – "Шарл дьо Гол", пражкото – "Вацлав Хавел"… Софийското не стана "Желев", а си остана "Враждебна" – име, което напълно отговаря на нашия манталитет. Да сме враждебни и настръхнали към всеки по-различен българин. А Желю наистина бе по-различен и ако България днес е различна, то заслугата е главно негова… Поляците имат своя Валенса, чехите – своя Хавел, а ние – Желю… Той наистина не е герой от техния калибър, но за нашето българско дисидентство, което бе от дребен калибър, си е герой…
Но кой интелигент у нас е получил дължимото признание - приживе или след смъртта си? Приживе го получават ония, които са близко до властта – те се кичат със званията и титлите, седят в президиумите или в кабинетите на политиците, за да ги съветват. След смъртта всичко е в ръцете на наследниците – най-пъргавите се уреждат. С ходене по инстанциите успяват да издействат на предтечата си паметник, булевард, улица или най-малкото табела на училище… С едно изключение – паметникът на Радой Ралин. Радой не само заслужава паметник, той си го имаше неръкотворен в народната памет – много преди Чапа да извае фигурата му и тя да бъде сложена пред бившето кино "Изток"…
Но днес в "Мусагеница" има булевард "Марко Семов", а на президента Желев няма кръстена дори и улица в столицата ни. Не, улица "Жельо Желев" има, ама в Скопие…
Но защо кръстиха цял булевард "Марко Семов"? Въпросният другар, сега булевард, беше най-правоверен комунист, даже зам. главен редактор на "Работническо дело". Имал съм участта да съм негов студент във факултета по журналистика – изискваше да знаем наизуст речите на Тодор Живков от разните конгреси и пленуми. "Кажете, колега, какво бе същественото в доклада на другаря Живков пред Дванайстия (или Тринайстия – все тая) конгрес?"… Аз, студент-незнайко, мигам срещу него, защото не съм чел доклада на Живков нито на Дванайстия, нито на Тринайстия, още по-малко на Единайстия конгрес. И мънкам нещо под носа си, а отсреща: "Не е това,колега, не е! Какви журналисти ще ставате, щом не знаете най-важното – тезисите на другаря Живков… Ще се видим пак с вас наесен!"
Ето този диалог отпреди около четирийсет години си припомням, когато минавам по булевард "Марко Семов". Покрай това и сентенцията, че "всяка революция изяжда децата си"… Наивните си деца, бих казал, а пък другите, по-нахалните, се уреждат.
И при нашата "нежна" стана така – по-"нежните" изостанаха и отпаднаха, изплуваха борбените.
И борците с бухалките…
Текстът е публикуван в брой 48/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
.jpg)
