Със сменено име и пак отвън: Изоставяйки Северна Македония, Макрон е заподозрян в традиционни френски симпатии към Белград и Москва
Западът не е това, което беше. Тръмп заряза кюрдите, Макрон – Северна Македония и Албания. До неотдавна френският президент изглеждаше точно обратното на американския. Днес обаче Еманюел Макрон преподава сурови уроци по реалполитика от по-миналия век.
Първо младият лидер на Франция нареди новата Европейска комисия. Ответният удар целеше да го вбеси: Европейският парламент не одобри неговата кандидатка за еврокомисар. После Макрон показа кой командва и въпреки енергичната съпротива на повечето съюзници блокира старта на преговори за членство със Северна Македония и Албания.
Но тази история може да се разкаже и не толкова лично.
Открай време Макрон не припада по разширяването на ЕС. Това се видя на срещата в София през 2017-а, когато той и албанският премиер Еди Рама поспориха по въпроса. Знаем идеята: Европа първо да се реформира, после да се разшири. По тази логика България, Румъния, Хърватия са грешка. Всяка нова ще компрометира европейската идея пред избирателите. "Старите" членки да се разберат. Дотогава ще чакаме.
Има и още аргументи. Идат местни избори, Макрон трябва да покаже грижа за обикновения французин. Франция се пълни с албанци; Нидерландия и Дания – също. Всъщност Албания е по-големият проблем, докато Северна Македония остава изцяло на съвестта на френския президент.
Точно тук Макрон остана най-неразбран – и заподозрян в традиционните френски симпатии към Москва и Белград. Защото на Скопие бе казано: направете компромис, подпишете договори, най-сетне – сменете си името. В замяна ще започнете преговори за ЕС. "Вие си свършихте работата, ние – не", се обърна към Скопие и Тирана Доналд Туск.
Да не идеализираме Зоран Заев. Премиерът на Северна Македония не си свърши работата съвсем докрай. Не надви корупцията. Общуваше с Европа по постюгославски маниер – да се разберем с големите; с малките, включително България, можем по-лежерно. Но все пак даде повече, отколкото избраните лидери са готови да дадат. Компромисът с Гърция беше толкова горчив, че Заевият партньор Алексис Ципрас падна.
Конкретно за България едва ли имаше по-добър партньор. Уж пробългарската ВМРО-ДПМНЕ се скъсваше да хули София. А социалистите на Заев преглътнаха (лицемерно или не) своя Б-комплекс и сложиха за външен министър човек от семейство, известно със симпатии към България.
Трябваше ли историята да се превърне в най-големия двустранен проблем? По принцип – не. Но можеше ли инак?
Днес идентичността е най-мощният извор на политическа страст. Как да я смениш? България не можеше да очаква, че граденото 70 години ще рухне за 7 месеца. Гърция се разправяше 25 години за събития отпреди 2500. А България поиска да срути темелния мит на македонизма, създаден едва ли не вчера.
Това не можеше да стане нито бързо, нито изцяло. Но как да го обясниш на българите с потекло от Македония? Когато коалиционният партньор на управляващите се казва ВМРО, а така се казва и македонската опозиция? Когато всеки историк, който не е в Съвместната комисия, може да нарече своите колеги там я некадърници, я предатели? Явно гордиевите възли трябва просто да бъдат разсечени. Но това се прави не от историците, а от лидерите.
Как ще се излезе от кьорсокака? Засега най-успешно действа Заев. Той може да процедира още по-лежерно с реформите, особено с българския исторически спор. Обяви нови избори, с което прехвърли отговорността за всичко, което има да става в Северна Македония, върху онези, които я спряха за Европа. Вотът ще е през април, когато френските избори ще са свършили – и Макрон може да е преразгледал ветото си. Самият френски президент обаче няма хубави ходове. Кое е по-добре? Да играе сърдитият самотен стопер докрай – или да признае, че се измята по променливите чувства на избирателите? И в двата случая Франция трудно ще докаже, че наистина държи на думата си.
На България обаче ще ѝ бъде най-тежко. Тя може да опита да лансира алтернативен дневен ред със Северна Македония – медии, пътища, КПП-та, прословутата недовършена железница. Но историята, разгорена и изострена, ще остане да виси със страшна сила. И всеки, който я прекрачи или омаловажи, ще трябва да чуе най-грозните думи на Балканите тъкмо по свой адрес.
Тогава ще дойде времето на лидерите. Но не като тези, които зарязват я съюзник, я принципи, я нещо друго. Как ли ще се справят? Истинският лидер винаги намира начин
Текстът е публикуван в брой 42/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
