Снежина Петрова, актриса и доцент в НБУ: Писмеността и думите са лоното, в което отглеждаме цивилизации

Виолета Цветкова
Снежина Петрова, актриса и доцент в НБУ: Писмеността и думите са лоното, в което отглеждаме цивилизации
Източник: Тони Тончев
Снежина Петрова
– Децата Ви доколко се увличат от театъра като бъдеща професия?

– Големият ми син по-скоро е любопитен към това, което се случва зад кулисите по време на репетициите и след представлението. А по-малкият е директно пристрастен към сцената. Той държи да бъде там и дори да ме конкурира. Учи в Музикалното училище, играе в „Медея“ и всеки път го моля да слуша указанията на режисьора, но той измисля нещо по-интересно и придърпва цялото внимание към себе си. Явно всички деца на артисти са засегнати от „вируса“ театър.

– Какво им спестявате? Знаят ли истината как са се появили при вас?

– Да, знаят, че са осиновени. Подновяваме разговора през определен период от време, защото човек никога не усвоява истината наведнъж.

– Айрис Мърдок, една от писателките, чийто текст адаптирахте за сцена, казва: „Живеем във фантастичен свят, свят на илюзия. Главната ни задача в живота е да намерим реалността“. Какво ви приземява в нея?

– Реалността е толкова субективна – един я възприема като бедствие, а друг като шанс. И двамата мислят, че са реалисти. Моят реализъм е действеният. Този, който може да превърне една мечта в реалност. Само това приземяване има смисъл.

– Като дете сте се виждали като учителка, а сега освен актриса сте и преподавател – какво носите все още от вашите професори Маргарита Младенова и Иван Добчев?

– Маргарита Младенова и Иван Добчев ни въведоха в театъра, който става съдба. В театъра не като професионално занимание, а като съдбоносно решение в живота. Тези дни много си мисля за моите професори, за това как понасят тази замръзналост на театъра тук. Долипсваха ми.

–  На финала нека си представим живота след май 2020 – как бихте го описали?

– Бих искала всички домове да бъдат красиви, защото сме им отделили достатъчно време през изминалите два месеца, за да ги направим наши уютни убежища. Бих искала, като вървя по улицата, от прозорците да звучи красива музика и да си казвам: о, тук живее почитател на… Така ми се иска звуковата среда да се промени, но нека да го има и звука на тишината. Нека чуваме птиците, които се завърнаха и ни донесоха лекота, чистота, доброта. Не са невъзможни тези неща. Добротата ни ще се прояви в простите жестове. Пандемията ни даде ценен урок. Научи ни, че не можеш току-така да навлизаш в личното пространство на другия. Трябва някак си той да ти даде знак, че също е готов за контакт. Иска ми се да бъдем по-деликатни в общуването си, повече да се уважаваме.

Текстът е публикуван в брой 15/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите от петък в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
1 2 3
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ