Свобода на движение или свобода на придвижване

Стигне ли се до крепостничество, се погазва абсолютно право

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 22 March 2020 13:01 >
Свобода на движение или свобода на придвижване
Проф. д-р Стилиян Йотов


Из Харта на основните права на Европейския съюз:

„Съюзът... се стреми да насърчава балансирано и устойчиво развитие и гарантира свободното движение на хора, услуги, стоки и капитали, както и свободата на установяване“ (Преамбюл).        

„Всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки“ (чл. 45 „Свободно движение и пребиваване“, ал. 1)

 
Из Конституция на Република България:

„Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани“ (чл. 35, ал. 1)

 

За колко права иде реч? „Свободно движение и установяване“, „свободно движение и пребиваване“, „свободно местожителство и придвижване“?

Нека започнем с установяването-пребиваването-и-местожителството. Понеже Хартата не е писана на български, макар и с българско участие, имаме следния резултат от междуезкови сравнения:

Установяване = establishment (англ.) = Niederlassung (нем.) = d'établissement (фр.);

Пребиваване = residence (англ.) = Aufenthalt (нем.) = séjourner (фр.).

Ако пък видим какво пише в чуждоезиковите версии на Българската конституция, закачени на страницата на парламента и другаде, ще научим, че:

Местожителство = residence (англ.) = Wohnsitz = (нем.) = domicile (фр.).

Да оставим парадоксите настрани. Със сигурност думата „установяване“ носи частица от смисъла на засаждане и вкореняване, т.е. заселване от едно място на друго, полагане или учредяване на ново начало, но и стабилизиране. За разлика от нея „пребиваването“ е престой, в който началото и краят не се виждат. Двете думи задават усета за правото, че не могат да ти попречат да започнеш нещо наново и не могат да те спрат да правиш нещо. „Местожителство“ от своя страна стеснява пребиваването във връзка с дома, жилището, независимо от упражняването на дейности по работа, търговия, учение. Така че „всичко е ясно“, както се пее напоследък.

Как стоят нещата със свободата на движението?

(1)  Преамбюл на Хартата: движение = movement (англ.) =  Verkehr (нем.) = circulation (фр.);

(2)  Чл. 45 (1) на Хартата: движение = movement (англ.) =  Freizügigkeit (нем.) = circulation (фр.);

(3)  Чл. 35 (1) на Конституцията: придвижване = movement (англ.) =  Bewegung (нем.) = circulation (фр.).

Думи нямам. Както английското, така и френското есперанто, са рендосали всички места с по една дума – движение или циркулация. Немският език като че ли е отишъл в другата крайност, поради което не случайно Фройд е разкрил пагубната страст на диренето на „фини различия“. Но ако за миг си помислим, че немската версия на българистика конституция е правена на вересия, не е далеч от ума да допуснем, че немски законодател би използвал вместо Bewegung – Freizügigkeit, т.е. придвижване. Следователно и немците не са така словесно разточителни: думите са две, а не както чувам дуетът Найденов-Кацарова-LZ да пее „думите са три“[1]
На всичко отгоре Verkehr си е направо circulation на френски, по нашему циркулация. Така че, ако вземем предвид извода от предната лингвистична разходка, с право можем да заключим, че в Преамбюла на Хартата акцентът е върху оборота; нещо свойствено за стоки, пари и човешки ресурси, пардон хора, но по-скоро работещи и учещи. Туристите също са капитал, но с две лица. В чл. 45 (1) от Хартата и в чл. 35 (1) от българската Конституция става дума за придвижване и може да се съжалява, че духът на българщината не си е пробил път, за да наложи тази дума. И да се изравни по ранг с духа, бликащ от речника на Братя Грим. Жестокостта ми се сломи.

Придвижването е квалифициране на движението. Движението е така аморфно, че става за всичко. Затова си струва да се замислим дали връзването и оковаването във вериги или с пранги и/или приковаването с тях, затварянето в багажник, заключването, поставяне на прегради на бордовете на болнични легла в здравни заведения и в домове за настаняване, задържането, арестуването, въдворяването по затвори… са форми на ограничаване на придвижването? Не, защото тези форми на ограничаване на свободата (на свободното движение) са квалифицирани по друг начин, с други думи.

Надявам се, това да е направило ясно, че свободата на движение на стоки, пари и капитали е различно право от това на свободата на придвижване. И всяко тяхно смесване в устата на министър е проява на шулятиковщина.

Далеч по-сериозен е въпросът равностойни ли са те. Едното е в преамбюла, другото – в текста на Хартата. Преобладаващо е мнението, че валидността на преамбюлите е препоръчителна, а не императивна, каквато е на параграфите, членовете, алинеите от текста на един закон. На всичко отгоре не е лишено от основание предположението, че в единия случай имаме работа с принцип, а само в другия – със субективно право. Също както в чл. 19 от Конституцията на България свободната стопанска инициатива е „основа на икономиката“, т.е. принцип (ал.1), а „равните правни условия за стопанска дейност“ са общо и равностойно право (ал. 2). Което ще рече, че свободата на движение на хора, стоки и капитали би трябвало да е генерирала права и задължения, които не възнамерявам да търся.

Почти към края ще споделя, че идея си нямам как в българското законодателство се е развивал институтът на „свободата на предвиждане“, а на гърба си съм изпитал режима на жителството в социализма. Но пък не ми представлява особена трудност да проследя как в Бисмаркова Германия са приемани закони, регламентиращи подкрепата на местоживеенето, получаването и загуба на областно и държавно гражданство, режима на свободата на придвижване. И как се стига до Закона за общата свобода на придвижване на гражданите на Съюза от 2005 г.

А ето и краят. Нека оставим настрана международното положение. Ако се вгледаме в собствения си правен ред, безспорно ще видим, че правото от чл. 45 на Конституцията не е абсолютно и самата тя предвижда причинни, поти като крайни нужди, на ограничаването му. Тук искам да споделя мислите на един философ – Джон Ролс. В Теория на справедливостта (1972) и по-късно той подразделя т. нар. първични блага на пет рубрики: (1) основни свободи, (2) свобода на придвижване и на избор на професия, (3) отговорни служби и постове, (4) доход и собственост и (5) социални условия за себеуважение. Моето изброяване вече скрива, че Ролс изброява отделните видове чрез нагледна йерархия по номерацията им. Това е важно, защото в концепцията му за справедливостта са определящи два принципа, които действат различно – единият гарантира равен достъп до „букет“ от свободи, вторият налага „делене на баницата“ не по равно, а в полза на най-зле поставените. Освен това принципите са в лексикален ред; вторият винаги влиза в сила след първия и в известен смисъл компенсира и неудачите, възникващи от първия, но най-вече се справя с нерешени от него проблеми. Казано най-просто, темите за социалната справедливост идват на дневен ред винаги след като са решени теми от политическата справедливост. Това се отразява върху петте вида основни блага. Всичките ли спадат към първия принцип? Ако не, къде минава границата?

Ясно е, че тъкмо поради това свободата на придвижване е в разкрачено положение. Ако човек си направи труда да види пълните формулировки на Ролс, неминуемо ще забележи, че това право е кондиционално, то зависи от фона на наличните възможности, с които разполагат членовете на политическата общност. Следователно то е оправдано, защото компенсира някакво неравенство. И това неравенство се вижда от непосредствената близост на свободата на придвижване със свободата на професия. Законодателят гарантира това право, най-вече за да даде по-добри шансове на гражданите, вместо да виснат на социални помощи, да си помогнат сами (в режима на включваща дизюнкция), като сменят мястото, където живеят и/или работят. От което следва, че свободата на придвижване не е от тези права, които служат за личностното развитие или за политическото равенство.

Естествено, това не е всичко. Защото някой би могъл да защити тезата, че свободата на придвижване още в степента й на разходка! е от първостепенно значение. Но нека го докаже. Ще му дам шанс, вглеждайки се пак в думите на Ролс. Отнемането на свободата на придвижване, както и отнемането на правото на собственост (изброена чак в група 4), може да са и форма на робство или на крепостничество. Е, това е пределът, който не бива да се прекрачва. Защото забраната за робство е не само основно, но човешко и абсолютно право – такова е и отнемането на собственост без компенсация.

Добре е все пак да имаме предвид разликата между ограничаване и отнемане.

Много често след края има и послеслов. Така е и тук. В теорията на Ролс има още едно място, където принципите на справедливостта се разгръщат поетапно. В контекста на тази особеност собствеността е проблем не на равнището на идеалната и философска теория, а след това на равнището на конституцията. Което и на този институт дава и признава не най-първостепенно място.

Затова пък, като се има предвид, че в Конституцията ни сред неприкосновените неща, които не са толкаво много, е и частната собственост, как да ограничим свободата на придвижване на онзи, който е решил с началото на пролетта през 2020 г. да засади доматите на село.

 


[1] В песента се пее „думите са дим“, но се чува „думите са три“. Вж. фундаменталния анализ в BG-Mama: https://www.bg-mamma.com/?topic=594230.135
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ