Четирите касти и трите консерватизма

Консерваторите са хората, за които е по-ценно светът, макар понякога горчив, да е нормален, отколкото бясно преследващ утопията на абсолютното щастие

BusinessGlobal
BusinessGlobal / 31 January 2020 10:59 >
Четирите касти и трите консерватизма
Бунт: Женският поход към Версай по време на Великата френска революция

Иван Стамболов-Сула

За "консервативна революция" се говори още от годините между двете световни войни, когато се видя до какво може да доведе либералният прогресизъм. Говорят мастити фигури като Освалд Шпенглер, Карл Шмит, Ернст Юнгер, Мартин Хайдегер и Артур Мьолер ван ден Брук. Гилбърт Честъртън пък казва, че "историята може би не познава нито една "революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание". Съгласен съм с него дотолкова, доколкото всяка революция, независимо от прокламираните си добри намерения, отдалечава хората от естествения, нормалния ред на нещата – колкото повече революции, толкова по-далеч от нормалността.

Днес се говори, че някои държави като Унгария и Полша например вече са тръгнали по пътя на консервативната революция. И покрай това думите "консерватизъм" и "консерватор" се активизираха, станаха често използвани в публичната размяна на умни мисли. Мнозина казват: "Аз съм консерватор!" или: "Аз съм за консервативна революция!", но не съм сигурен, че всички влагат едно и също значение в изявленията си. Изобщо последните години, а може би и десетилетия, са характерни с една специфична и повсеместна идеологическа неяснота. Двойката либерализъм – консерватизъм дойде да замести двойката ляво – дясно, но едното изобщо не е като другото. Да, приличат си. Да, днес повечето леви хора са либерали, а повечето десни – консерватори (каквото и да означава това), но пак не е едно и също.

Изкуство: "Алегория на четирите съсловия" - Георг Енгелхард Шрьодер, 1820 г.

Лично аз, без да имам никакви претенции за академичност, слушайки политическите препирни – не онези по същество, а тези в "Ганковото кафене", – различавам поне три вида консерватизъм, поне три причини някой да се изправи и да каже: "аз съм консерватор" или пък за някого другиго: "остави го, той е консерватор". Трите вида консерватизъм са, най-условно казано, патриархално-битов, сепаратистко-националистически и аристократичен.

Национално-битовият е този, който играе хоро по площади и в студени води, увлича се по шевици и носии, приоритизира традиционното семейство (аз също!) и като цяло мисленето му е по-скоро митологическо, отколкото историческо.

Сепаратистко-националистическият консерватизъм приема като част от своята идеология евроскептицизма. Неговият девиз е "Европа на нациите, Европа на отечествата". За него националната държава продължава да е идеал и истинско е само онова, което се съдържа и дефинира от нея, включително и хората. Оттам и идеята за един народ – една територия, довела до доста спорове, включително и въоръжени. Този вид консерватизъм е скептичен по отношение на идеята за целокупното човечество и вижда истинското място за решаване на проблемите в малките общности (напр. Роджър Скрутън).

Аристократичният консерватизъм се изповядва от най-малко "консерватори". Той не само разграничава национализма от консерватизма, но и ги противопоставя. За него естествената човешка структура не е държавата, а църквата. Той се умилява не от народните носии, а от униформите на царските офицери. Често този вид консерватори са монархисти, защото вярват, че демокрацията е беззаконие и единствено Божията санкция може да направи една власт легитимна. Но аристократичният консерватизъм е обречен на крайна маргиналност, защото днес често се слага знак за равенство между консерватизма и национализма.

Смешното е, че консерватизмът в края на XVIII век възниква именно като реакция на национализма. Как се случва това? Всичко започва от Френската революция, когато третото съсловие узурпира властта и нарушава съществуващия дотогава таксис (ред, порядък в държавата). Знаем, че през Средновековието и Ренесанса обществото е разделено на четири съсловия, откъдето и четирите бои в картите за игра – купите, както сочи и името "купа", не са сърца, а потири и символизират духовенството, молещите се, онези, които се грижат за техническата (ако е редно да я наречем така) връзка между човека и Бог; пиките са си пики – копия – и символизират аристокрацията, воюващите; карите са монети и означават търговците, буржоазията; спатиите изобразяват тояги и са символ на простолюдието, на селячеството, на трудещите се. Не че другите не се трудят, но не чоплят земята по този отчаян начин. Единствени карите (буржоазията) правят пари от пари, поради което забогатяват и донейде справедливо започват да гледат на себе си като на легитимни субекти на властта в държавата и обществото.

Скоро калкулират обаче, че окончателното овладяване на властта минава през заличаването на първите две съсловия – духовенството и аристокрацията. Тоест за утвърждаване господството на буржоазията е необходимо да се премахне съществуващият ред, да се разруши таксисът – идея, жива и до днес и наричана "да променим модела", "да пометем статуквото" и т.н. Революциите рушат, пък после мислят какво ще построят върху руините. И колкото са по-разрушителни, толкова са по-революционни.
Касти: Четирите бои в картите отговарят на четирите съсловия

Всъщност истинската цел на всяка революция е целокупното богатство да премине от едни ръце в други и това се случва, като една олигархия замени друга, а масите, двигателят на революцията, "гробокопачите" винаги остават с пръст в уста. Само дето обществото е дълбоко разтърсено и му трябват десетилетия да се съвземе. Ето, България вече близо 80 години не може да се съвземе от последната "революция".

Заличавайки структурата на дотогавашното общество, удряйки безмилостно по купите (духовенството) и пиките (аристокрацията), карите (буржоазията) въвеждат своя идеология и заедно с нея крилатите термини, белязали следващите векове – "гражданин" и "нация". Така се ражда национализмът, а консерватизмът възниква в същия момент в защита на духовенството и аристокрацията срещу гражданите и нацията, тоест в защита на стария срещу новия ред.

Но през вековете нещата се променят, и то именно защото консерватизмът не е толкова политическа доктрина, колкото начин на мислене. Днес двата антипода от XVIII и XIX век – национализмът и консерватизмът – за мнозина са две имена на едно и също нещо. Но толкова ли се е променил светът? Не. Променят се фасадите, едни думи идват да заместят други думи, но същността все се връща към един и същи модел, защото това е естественият ред на нещата. Купите днес са интелектуалците и академичните хора; пиките са бюрократите и висшите администратори; карите са капиталистите, крупните и не толкова крупни частни предприемачи; спатиите са наемниците с всички техни универсални и неотменими права – били първо селяни, станали после пролетариат, за да възсияят днес като граждани.

А консерваторите? Това са милионите, милиардите хора, които искат да запазят таксиса и да не допуснат атаксията (хаос, анархия). Консерваторите са хората, за които е по-ценно светът, макар понякога горчив, да е нормален, отколкото бясно преследващ утопията на абсолютното щастие. Аз също мисля, че трябва да се спазва преди всичко естественият закон. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Текстът е публикуван в брой 4/2020 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.

Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ