Без фискално разхлабване растежът може да се забави под 2%

Нужно е по-решително повишаване на минималната работна заплата, пенсиите и помощите за отглеждане на деца, казва главният икономист на УниКредит Булбанк Кристофор Павлов

Стефан Антонов
Стефан Антонов / 25 October 2019 09:00 >
Без фискално разхлабване растежът може да се забави под 2%
– Г-н Павлов, как според прогнозите на УниКредит Булбанк ще се промени икономическото развитие на България през 2020 година?
– Нашият основен сценарий предвижда забавяне на растежа на БВП до 2,7% през следващата, спрямо 3,5% през тази година. Това се дължи на предвиденото в глобалния ни сценарий задълбочаване на забавянето на икономиките на развитите страни. Очакваме по-слабо търсене на българския износ и забавяне в ръста на частните инвестиции в машини и оборудване. Ще наблюдаваме краткотрайна и плитка рецесия в промишлеността, която обаче няма да се пренесе в сектора на услугите, тъй като потребителските разходи на домакинствата ще продължат да нарастват, подкрепени от увеличаването на заплатите в публичния сектор, солидния ръст на кредита и продължаващия растеж в сградното и инфраструктурното строителство.

– Преди 11 години отново всички официални прогнози сочеха леко забавяне на растежа, а той се оказа със същите стойности, но със знак минус отпред. Как да тълкуваме днешния оптимизъм и контраста му спрямо спорадичните гласове, че идва криза?
– Повечето анализатори от частния сектор вече предвиждат забавяне на растежа догодина. Последната консенсусна прогноза за България е от септември и предвижда 3,4% ръст на БВП през тази и 3,0 ръст догодина.
Предстои да разберем дали ще се променят прогнозите на анализаторите от публичния сектор. Ще бъде важно да видим дали българското правителство ще реши да започне разхлабване на фискалната си политика още в началото на следващата година като превантивна мярка, за да се противодейства на негативните ефекти на външната среда, или ще предпочете да изчака. Започващата бюджетна процедура би трябвало да даде отговор на тези въпроси.

– Възможно ли е повечето институции в бизнеса с правене на прогнози да публикуват оптимистични сценарии с идеята, че така се създават спокойствие и оптимизъм и частично се противодейства на негативните ефекти?
– В момента сме свидетели как говоренето както за световната, така и за българската икономика все повече се поляризира. Важното е да не се отива в крайности, защото това може допълнително да обърка нещата. Ако прекалено дълго повтаряте на хората, че идва криза, не трябва да се изненадвате, ако в крайна сметка те станат несигурни за доходите и работните си места и решат да редуцират разходите си, като по този начин изпратят икономиката в рецесия.

– България има много ниско ниво на уязвимост поради ниското ниво на държавен дълг. Как да направим така, че това да работи в наша полза?
– Българската икономика днес е по-малко уязвима на външни шокове, отколкото преди десетина години, когато растежът беше движен от бум при недвижимите имоти, който се финансираше с бум на кредита. Преди кризата от 2008 г. растежът на вътрешното търсене се финансираше с внос на спестявания, докато днес България има рекордно високи излишъци по текущата сметка, което я прави един от най-големите износители на спестявания (като дял от БВП) сред развиващите се икономики.

Това добре се разбира и от пазарите, които доскоро търгуваха дълга на българския суверен на цени, близки до тези на Словакия, която макар че има по-висок публичен дълг е страна член на еврозоната с почти два пъти по-високи доходи на глава от населението. Едва след като ЕЦБ обяви, че ще започне нова безсрочна програма за изкупуване на активи, книжата на Словакия поевтиняха и днес се търгуват с премия спрямо българските.

Според повечето наблюдатели българската икономика е в силна позиция да се справи с предизвикателствата от вероятно задълбочаване на забавянето на световната икономика. Уязвимостта на външни шокове е ниска, а правителството може да си позволи значителни стимули през фискалната политика. За да се избегне лош сценарий, ще бъде необходимо правителството да има постоянна, честна и открита комуникация с бизнеса и домакинствата и да направи правилния прочит на случващото се в световната икономика.

– И според вас какво се случва със световната икономика?
– В ход е забавяне на развитите икономики. Ефектът от фискалните стимули, предприети от Тръмп в началото на мандата му, се изчерпва. Китай също се забавя поради изчерпване на възможностите да се стимулира растежът за сметка на натрупване на огромни количества вътрешен дълг. Натрупването на високи нива на частен дълг се наблюдава в почти всяка развита икономика. Не са малко развитите икономики, които изглеждат уязвими поради високите цени на недвижимостите. Цените на акциите в САЩ са във втория си най-скъп период за последните сто и петдесет години.

Замислете се върху това, че една трета от всички държавни ценни книжа, емитирани в света, и две трети от тези в Европа, са с отрицателна доходност. Щом инвеститорите са готови със сигурност да загубят малко пари от инвестициите си в държавни ценни книжа, за да се предпазят от по-големи загуби, ако продължат да инвестират в акции, значи има доста несигурност и на финансовите пазари. Добавете към всичко това и продължаващите търговски войни, които заплашват да редуцират допълнително ръста на търговията и икономическия растеж, и ще получите картина на световната икономика, в която тъмните тонове са доста.

– Има нарастващ консенсус, че основният проблем за България са миграцията и демографската криза. Увеличението на пенсиите и доходите, както и на качеството на публичните услуги не се случва с очакваните темпове. Според Вас къде са пречките да видим приобщаващ растеж и ускорена конвергенция?
– Някои от пречките, като корупцията по високите етажи на властта и злоупотребите с власт, са добре известни. Други обаче е по-трудно да се разпознаят и дефинират.

Една такава пречка според мен е, че политиката на намаляване на данъците в периода 2002 – 2008 г. беше доведена до крайност. Водена от надеждата да преодолее изоставането, натрупано в първото десетилетие на прехода, България прибягна до най-далече стигащото намаляване на данъците в ЦИЕ, като така се надяваше да привлече чуждестранни инвестиции и да навакса пропуснатото по отношение на конвергенцията на доходите. Само че рязкото намаляване на данъчната тежест през периода 2002 -2008 г. имаше и негативна страна. То остави по-малко средства в ръцете на правителството за здравеопазване, образование, подкрепа на отглеждането на деца и за пенсии. Тъй като останалите страни от ЦИЕ, макар и в различна степен, продължиха да имат по-висока данъчна тежест от тази в България, те бяха в състояние да си позволяват да инвестират повече публични средства с цел подобряване качеството на работната сила. Така качеството на работната сила в България нарастваше с по-бавни темпове от останалите страни от ЦИЕ. Това, в крайна сметка, се превърна в един от факторите, които попречиха на България да привлича повече инвестиции във високотехнологични производства с висока добавена стойност.

– Има ли и други пречки пред процесите на конвергенция на доходите, които смятате, че си заслужава да се коментират?
– Да, друга такава пречка беше по-бавната промяна в отношението към работната сила в България в сравнение със страните от ЦИЕ. Когато преходът започна, във всички страни от ЦИЕ се формира пазар на труда, в който работодателите бяха в по-силна позиция. Безработицата беше висока и няколко безработни се състезаваха за всяко едно вакантно работно място. Наложи се схващането, че икономиката разполага с голямо количество евтина свободна работна сила и че факторите, които ограничават икономическия растеж и развитието на страните от ЦИЕ, са други. Високата безработица задържаше темповете, с които нарастват заплатите, като в същото време накара много хора да емигрират, а раждаемостта да спадне.

По-късно с прехвърлянето на много производствени инвестиции на изток безработицата започна да намалява. Първоначално управляващите либерални правителства в ЦИЕ се опасяваха да поемат курс към бързо увеличаване на заплатите, защото се бояха, че това може да подкопае конкурентоспособността на икономиките им. Така, въпреки че безработицата беше редуцирана до приемливи нива, емиграцията и изтичането на мозъци продължаваше, а раждаемостта оставаше ниска.

Промяната дойде няколко години след края на глобалната финансова и икономическа криза. С достигането на пълна заетост страните от ЦИЕ осъзнаха, че от достъпен и евтин ресурс работната сила се е превърнала в основен фактор, ограничаващ растежа на икономиките им. Овладяването на емиграцията и насърчаването на раждаемостта се превърнаха във важни приоритети на провежданата стопанска политика. Едно след друго правителствата започнаха да увеличават минималните заплати, помощите за отглеждане на деца и пенсиите, като по този начин, както посочва Леонид Бершински, поеха функциите на профсъюзите, които поради своята слабост не можеха да изпълняват традиционната си роля.

За съжаление, България едва наскоро се присъедини към този процес. Такава политика у нас се провежда през последните 2-3 години, докато правителствата в Полша и Унгария, а по-късно и тези в Румъния и Словакия започнаха да експериментират с такива мерки много по-рано.

– Какво конкретно може да се направи от тук нататък?
– Нужно е увеличаване на минималната работна заплата, пенсиите и помощите за отглеждане на деца. Нужно е също тази политика да се води по-решително, тъй като България изостава и защото според скорошен доклад на ООН е изправена пред риска от най-бързо намаляване на населението в Европа. Нужно е и увеличаване на средствата на публичния сектор за здравеопазване и образование.

– Превключването от облагане на потреблението към облагане на бизнеса в България звучи като табу, но го наблюдаваме в други европейски икономики. Все пак може ли според вас да се говори за нов начин на преразпределение на икономическия продукт?
– Българската икономика е изправена пред три основни предизвикателства, които ограничават перспективите пред развитието й в дългосрочен план. Това са демографската криза, нарастващите неравенства и климатичните промени. И трите изискват правителството да разполага с повече средства, които да преразпределя през бюджета, отколкото средствата, с които разполага в момента. Тоест, за да има надежда България да се справи с тези три предизвикателства, има нужда да се увеличат данъчните приходи.

Колко точно е необходимо да се увеличат данъчните приходи, е въпрос, чийто отговор зависи от това колко амбициозни ще са целите, които си поставяме, и от избора на конкретни политики. Едно е сигурно – необходимото увеличение на данъците в следващите десетилетия ще бъде значително.

МВФ например смята, че в следващите 30 години само застаряването и намаляването на населението в България ще доведе до увеличаване на публичните разходи за пенсии и здравеопазване с 4,2% от БВП. Не съм виждал оценки какви средства ще са нужни на бюджета, за да се редуцират неравенствата и какви инвестиции ще трябва да направи публичният сектор, за да се промени начина, по който българската икономика произвежда и потребява енергия, но е ясно, че става въпрос за значителни суми.

Дали ще се стигне до някакво преразпределение на данъчна тежест и кой ще поеме по-голямата част от товара на бъдещото увеличение на данъците – бизнеса или домакинствата – аз не знам. Това е въпрос на търсене на съгласие в обществото, а това е процес, който е в начална фаза.

– Нека се върнем към случващото се в момента. Какви тогава може да са мерките за противодействие на негативните ефекти от очертаващото се забавяне на световната икономика?
– България има фискално пространство и трябва да го използва. Прогнозата на УниКредит Булбанк е за увеличаване на дефицита на касова основа до 1,4% от БВП през следващата година, спрямо очакван нулев дефицит през тази (когато се приспаднат парите за покупката на новите изтребители). В случай на отказ от разхлабване на фискалната политика в посочените пропорции растежът вероятно ще се окаже между 1 и 2% догодина, тоест по-нисък от очаквания в нашия централен сценарий.

– Тоест вие предлагате през 2020 г. България да увеличи публичните разходи с допълнителни около 1,7 млрд. лв.?
– Да, сумата е от този порядък. Също така ще бъде важно да се набележат и допълнителни мерки за увеличаване на инфраструктурното строителство, ако забавянето на глобалната икономика се окаже по-голямо от очакваното в нашия основен сценарий.

Тук проблемът като че ли е в липсата на готови проекти. Добре ще бъде, ако правителството още сега отдели средства за подготовка на проекти.

Едно лесно решение е да се рестартира програмата за саниране. Това може да се случи бързо, защото подготовката на проектите по тази програма не изисква много време и вече има натрупан достатъчно опит. Тя е добра и с това, че ползите от нея са насочени към хората с най-ниски доходи и така ще способства и за намаляване на неравенствата. Успоредно трябва да се затегне контролът при разходването на средствата, за да не се допусне парите да изтекат в корупционни практики.

Текстът е публикуван в брой 42/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Exit

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ